Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Господи! Лошото, когато се опитваш да си дадеш кураж, е, че много добре знаеш каква е истината.

Таксито ме оставя пред сградата, аз си поемам дълбоко дъх и изпъвам костюма на „Армани“. След това, обзета от ужасно притеснение, се отправям към третия етаж. Слизам от асансьора и попадам на Фи, Каролин и Дебс, застанали до автомата за кафе. Фи обяснява нещо за косата си, а Каролин й приглася, ала в мига, в който ме виждат, разговорът замира, сякаш някой е изключил радио.

— Здравейте, момичета! — Отправям им най-топлата усмивка, на която съм способна. — Върнах се!

— Здрасти, Лекси! — смотоляват те и Фи свива рамене. Добре, не беше усмивка, но поне реагира.

— Много си хубава, Фи! Този топ е върхът. — Посочвам кремавата й блуза и тя проследява слисана погледа ми. — И Дебс изглежда супер. Ами Каролин! Косата ти е невероятна, тази прическа… и ботушите!

— Тези ли? — Каролин изсумтява и подритва единия кафяв велурен ботуш с другия. — Имам ги от години.

— Нищо… пак са страхотни.

Цялата тръпна от нерви и дрънкам глупости. Нищо чудно, че и трите ми се струват объркани. Фи е скръстила ръце, а Дебс се удържа да не прихне.

— Както и да е. — Насилвам се да си събера ума в главата. — Донесла съм ви нещо. Фи, това е за теб, Дебс…

Раздавам им пликчетата и в същия момент ми се струват прекалено лъскави и неподходящи.

— Какво е това? — пита намръщената Дебс.

— Ами… Просто за да… — мънкам аз. — Вие сте ми приятелки и… Хайде! Отворете ги.

Те се споглеждат притеснени, но започват да отварят.

— „Гучи“? — ахва Фи и вади зелена кутия за бижута. — Лекси, не мога да приема…

— Моля те! Моля те. Просто я отвори, ще видиш…

Фи я отваря и вътре лъсва златен часовник гривна.

— Помниш ли? — питам разпалено аз. — Едно време ги гледахме по витрините. Всеки уикенд. А сега имаш.

— Всъщност… — въздиша Фи с неудобство. — Лекси, подариха ми същата преди две години.

Тя вдига ръка и на китката й блести същият часовник, но не толкова лъскав, тъй като е бил носен.

— Така ли? — Сърцето ми се свива. — Добре. Нищо. Мога да я върна или да я сменя, да ти взема нещо друго…

— Лекси, не мога да го използвам — прекъсва ме Каролин и ми връща парфюма, който съм й купила, и кожената чанта. — От тази миризма ми се гади.

— Но тя ти е любимата — отвръщам напълно слисана.

— Беше — поправя ме тя. — Преди да забременея.

— Ти си бременна? Господи, Каролин, честито! Та това е чудесно! Много се радвам за теб. Мат ще бъде най-страхотния татко на света…

— Бебето не е от Мат — прекъсва ме тя.

— Не е ли? — ахвам аз. — Но как… Вие двамата да не би да сте се разделили?

Не е възможно. Просто е невероятно. Всички смятахме, че Каролин и Мат ще бъдат заедно завинаги.

— Не ми се говори по този въпрос — срязва ме Каролин и с ужас откривам, че очите й са пълни със сълзи. Тя пъхва плика в ръцете ми, обръща ми гръб и влиза в офиса.

— Браво, Лекси — подхвърля саркастично Фи. — Тъкмо когато си мислехме, че е преживяла раздялата с Мат.

— Не знаех! — Наистина нямах представа. — Много съжалявам… — Потривам лице. Усещам, че съм се изчервила. — Дебс, отвори подаръка си.

Купила съм на Дебс кръст с диаманти. Тя толкова си пада по бижута, че тук няма да има грешка. Със сигурност ще го хареса. Дебс мълчаливо отваря подаръка.

— Знам, че е доста екстравагантен — започвам нервно аз. — Искаше ми се да е нещо специално…

— Кръст! — Дебс набутва кутийката в ръцете ми и носът й се набръчква така, сякаш е подушила някаква гадост. — Не мога да го нося. Аз съм еврейка.

— Еврейка ли? — ахвам. — Откога?

— Откакто съм сгодена за Джейкъб — отвръща тя, все едно че е очевидно. — Приех юдаизма.

— Виж ти! Сгодена значи? — Чак сега забелязвам платинения пръстен на лявата й ръка с диамант в средата на халката. Дебс носи толкова много пръстени, че не го бях забелязала. — Кога е сватбата? — питам възторжено. — Кажи къде ще бъде?

— Следващия месец. — Тя извръща поглед. — В Уилтшър.

— Следващия месец ли? Господи, Дебс! Но аз не съм получила…

Млъквам и усещам колко неловко се е получило. Тъкмо се канех да кажа, че не съм получила покана.

Не съм получила покана, защото не съм поканена.

— Искам да кажа… честито! — Успявам да задържа ведрата усмивка. — Ще мине чудесно. Не се притеснявай, ще върна кръста и часовника… и парфюма… — С треперещи ръце започвам да тъпча подаръчните опаковки в едно от пликчетата.

— Да — обажда се Фи с известно неудобство. — Чао, Лекси.