Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Чао. — Дебс така и не ме погледна в очите. И двете тръгват, а аз оставам да гледам след тях и да се старая да не заплача.

Браво, Лекси! Не само че не спечели приятелките си, ами прецака нещата още повече.

— А подарък за мен? — прозвучава саркастичният глас на Байрън и аз се обръщам към него. Застанал е в коридора с чаша кафе в ръка. — Много мило, Лекси!

Господи, от този ми призлява. Каква змия!

— Здрасти, Байрън — отвръщам с приповдигнат глас. — Радвам се да те видя.

Призовавам всички сили, вирвам брадичка и отмятам коса. Няма да се предам.

— Много смело, че се върна, Лекси — заявява Байрън, когато тръгваме по коридора. — Достойно за възхищение.

— Ами? — отвръщам самоуверено. — Нямах търпение да се върна.

— Ако имаш въпроси, насреща съм. Въпреки че днес ще бъда с Джеймс Гарисън почти през целия ден. Нали помниш Джеймс Гарисън?

Мама му стара! Защо споменава все хора, за които никога не съм чувала?

— Напомни ми — моля го аз.

— Той е шеф на фирмата дистрибутор. Те разнасят продукцията ни из страната. Мокети, подови настилки, все нещата, които продаваме. Правят доставки по домовете. — Говори любезно, но това не му пречи да се подсмива.

— Да, помня дистрибуторите — срязвам го аз. — Благодаря. Защо ще се виждате?

— Ами… — отвръща след кратко мълчание Байрън. — Истината е, че са се пообъркали. Ако не успеят да подобрят системата си, ще се наложи да търсим другаде.

— Ясно — кимам като истински шеф. — Дръж ме в течение. — Стигаме до кабинета ми и аз отварям вратата. — Доскоро, Байрън.

Затварям вратата, оставям чантите на бюрото, отварям шкафа и вадя всички папки. Опитвам се да не падам духом и сядам, разгръщам първата, в която се оказват протоколите от срещите на отдела.

Три години. Ще успея да наваксам всичко, което се е случило през тези три години. Не е чак толкова много време.

Двайсет минути по-късно имам чувството, че главата ми ще се пръсне. Не съм чела толкова задълбочено от месеци, или поне така ми се струва, а тази материя е пълна с какви ли не неясноти. Договори, които трябва да бъдат подновени. Оценка на постиженията. Все едно са ме върнали в колежа и ми се налага да взема всички години за една.

Започнах да записвам на лист, озаглавен „Въпроси“, и вече съм изписала едната страна.

— Как върви? — Вратата се отваря безшумно и Байрън надниква. Този тип не се ли сеща да почука?

— Добре — вдигам предизвикателно глава. — Имам няколко дребни въпросчета…

— Казвай. — Той се обляга на касата.

— Добре. Първо, какво е СО?

— Новият ни софтуер за счетоводна отчетност. Всички са обучени да го ползват.

— И мен могат да ме обучат — заявявам остро и пиша отговора на листа. — Какво е услуги точка ком?

— Онлайн доставчикът ни.

— Какво? — мръщя се объркана. — Ами отдел за връзка с клиентите?

— От години е съкратен. — Байрън не крие отегчението си. — Всичко бе преструктурирано и част от отделите отпаднаха.

— Така — кимам и се опитвам да запомня. Отново поглеждам листа. — Ами агенция „Прима“? Това какво е?

— Те са рекламната ни агенция — отвръща Байрън пресилено търпеливо. — Подготвят рекламата ни по радиото и телевизията.

— Известно ми е каква е дейността на рекламните агенции! — сопвам се по-разпалено, отколкото трябва. — А какво стана с „Пинкъм Смит“? Отношенията ни с тях бяха чудесни.

— Те вече не съществуват — извива очи Байрън. — Фалираха. За бога, Лекси, ти не знаеш нищичко, нали?

Отварям уста да отговоря, но не успявам. Сякаш познатият ми пейзаж е пометен от ураган. Всичко е построено наново и за мен е непознато.

— Никога няма да успееш да наваксаш. — Байрън ме наблюдава с огромно съжаление.

— Напротив!

— Лекси, приеми истината. Ти си умствено болна. Не бива да се напрягаш толкова…

— Не съм умствено болна! — възкликвам разпалено и скачам от мястото си. Профучавам покрай застаналия на прага Байрън, Клер вдига уплашено поглед и затваря бързо мобилния си телефон.

— Здрасти, Лекси. Искаш ли нещо? Чаша кафе?

Тя ми се струва ужасена, все едно че се каня да й отхапя главата. Добре, сега е шансът ми да й покажа, че не съм адско изчадие в ролята на шефка. Аз съм добра.

— Здрасти, Клер! — отвръщам по най-приятелския и топъл начин, на който съм способна, и се подпирам на бюрото й. — Всичко наред ли е?

— Ами… да. — Ококорила се и не смее да ме погледне.

— Искаш ли да донеса кафе?

— Ти ли? — Тя ме зяпва така, сякаш очаква да й погодя някакъв номер. — Да ми донесеш кафе?