Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Наистина ли? — питам трогната. — Чудесно.

— Беше невероятно щастлив ден! — Тя прехапва устни. — Ти беше невероятно красива и аз си пожелах да изглеждам също като теб, когато се омъжа. Дори си помислих, че Матю ще ми предложи същия ден, но той не го направи. — Усмивката й започва да се стопява.

— За бога, Натали — съска мъж от другата страна на масата. — Не започвай отново.

— Няма! Всичко е наред! — възкликва ведро тя. — Сега вече сме сгодени! Отне ми само три години! — Тя ми показва диамантения си пръстен. — Роклята ми ще бъде като твоята! Абсолютно същата рокля на Вира Уонг, в бяло…

— Браво, Натали! — прекъсва я Ерик. — Минаваме на… Джон. Твой ред е.

Седналият от другата страна на масата Джон се изправя.

— Здрасти — започва сухо той. — Аз съм Джон. Срещали сме се и преди. — Той млъква.

— Хайде, Джон — подканя го Ерик. — Кой е най-живият ти спомен с Лекси?

Джон впива в мен тъмните си очи за миг и аз започвам да се питам какво ще каже. Той се почесва по врата, мръщи се, отпива глътка вино, сякаш мисли. Накрая разперва ръце.

— Нищо не ми идва на ум.

— Нищо ли? — чувствам се обидена, макар да няма защо.

— Абсолютно нищо ли? — пита Ерик. — Няма ли някой специален момент, който да разкажеш…

Всички са зяпнали Джон. Той се мръщи отново, след това свива рамене, очевидно притеснен.

— Не си спомням нищо — заявява той. — Няма какво да разкажа.

— Все има нещо, Джо — подканя го момичето срещу него. — Така можем да й помогнем да си припомни какво е било.

— Едва ли — той се усмихва на една страна.

— Добре — намесва се нетърпеливо Ерик. — Няма значение. Нататък.

Докато всички на масата станат и разкажат някоя весела случка, вече съм забравила кои са били първите. Пак е нещо, казвам си. Джана и помощничката й сервират риба тон, салата и печени круши, а аз разговарям с някой си Ралф за сумите, които му предстои да плаща около развода си. Джана вдига масата и пита всички дали искат кафе.

— Аз ще направя кафето — скачам аз. — Ти свърши толкова много работа тази вечер. Почини си, Джана.

Беше ми наистина неудобно, докато заедно с племенницата си внасяха и изнасяха тежките чинии. А никой не ги погледна. Противният Чарли дори излая, че искал още вода. Беше толкова груб.

— Лекси! — смее се Ерик. — Не е нужно.

— Напротив — заинатявам се аз. — Джана, седни малко. Вземи си бисквита, нещо друго. Аз ще направя две чаши кафе. Настоявам.

Джана не може да повярва.

— Ще отида да ви оправя леглото — заявява най-сетне тя и тръгва към спалнята, следвана от племенницата си.

Нямах предвид такава почивка. Нищо.

— Така — усмихвам се на гостите. — Кой иска кафе? Вдигнете ръце… — започвам да броя вдигнатите ръце. — Някой иска ли ментов чай?

— Аз ще ти помогна — предлага неочаквано Джон и отмества стола си.

— Ами… — колебая се аз. — Добре… Благодаря.

Тръгвам към кухнята, пълня чайника с вода и пускам котлона. След това започвам да търся чаши в шкафовете. Може да имаме някакви специални чаши за партита. Отварям наръчника, но така и не откривам нищо по този въпрос.

Междувременно Джон крачи нервно из кухнята, намръщен така, сякаш умът му е някъде далече, и изобщо не ми помага.

— Добре ли си? — питам накрая, малко подразнена. — Знаеш ли къде са чашките за кафе?

Джон изглежда не е чул въпроса ми.

— Ехо? — махам пред лицето му. — Ти нали дойде, за да ми помогнеш?

Най-сетне престава да крачи и ме поглежда по много особен начин.

— Просто не знам как да ти го кажа — започва той. — Ще го кажа направо. — Поема си дълбоко дъх, след това решава нещо друго, приближава се до мен и се вглежда в очите ми. — Наистина не помниш, нали? Не играеш игри с мен, нали?

— Какво да помня? — питам напълно слисана.

— Добре, добре. — Той отново започва да крачи и прокарва ръце през тъмната си коса и тя щръква. Най-сетне отново ме поглежда. — Работата е там, че те обичам.

— Какво? — поглеждам го напълно объркана.

— И ти ме обичаш — продължава, без да ми даде време да кажа и дума. — Двамата с теб сме любовници.

— Сладурче! — Розали отваря вратата със замах. — Още две поръчки за ментов чай и едно кафе без кофеин за Клайв.

— Идват! — отвръщам с пресипнал глас.

Розали затваря вратата. Между двама ни настъпва мълчание и аз се чувствам безкрайно неловко. Нито смея да помръдна, нито да кажа нещо. Само премествам поглед към абсурдното ръководство на плота, сякаш ще намеря отговора в него.

Джон проследява погледа ми.