Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Отпивам от напитката си и след малко се появяват поне още десет човека, изсипват се едновременно и аз нямам никаква представа кой кой е, освен Розали, която ми представя съпруга си Клайв (който изобщо не прилича на чудовище, а е по-скоро мил човек в костюм), след което се смесва с останалите гости.

След известно време ушите ми започват да пищят и усещам, че ми се вие свят. Джана сервира напитка, а племенницата й предлага канапета и всичко изглежда под контрол. Измрънквам някакво извинение към оплешивяващия мъж, който ми разказва за китарата на Мик Джагър, която наскоро бил купил на благотворителен търг, и бързо се измъквам на терасата.

Поемам дълбоко чист въздух, ала главата ми продължава да се върти. Спуска се синьо-сивкав здрач и уличните лампи светват една след друга. Рея поглед над Лондон и имам чувството, че светът около мен е нереален. Чувствам се като актриса в ролята на момиче, застанало на балкона на скъп апартамент с чаша шампанско в ръка.

— Мила! Ето къде си била!

Обръщам се и виждам Ерик да излиза при мен.

— Здрасти! — отвръщам аз. — Просто исках да глътна малко чист въздух.

— Искам да те запозная с Джон, архитекта ми. — Ерик води мургав мъж в черни дънки и антрацитно ленено сако.

— Здравейте — започвам автоматично, след това млъквам. — Я, че ние се познаваме! — възкликвам, доволна, че виждам познато лице. — Нали? Ти си човекът с колата.

Странно изражение се изписва по лицето на новодошлия. Имам чувството, че е разочарован. След това той кимва.

— Точно така. Човекът с колата.

— Джон е творческият ни ум — обяснява Ерик и го потупва по гърба. — Невероятен талант. Аз може и да имам усет към финансирането, но той е човекът, който създава… — той замълчава за миг — стила на живот в еднообемните пространства. — В мига, в който го казва, отново прави познатия ми жест с ръка.

— Супер! — Опитвам се да говоря ентусиазирано. Знам, че на Ерик това му е работата, но въпросният стил на живот в „еднообемни пространства“ започва силно да ме дразни.

— Още веднъж ти благодаря за онзи ден — усмихвам се любезно на Джон. — Ти ми спаси живота! — Обръщам се към Ерик: — Не ти казах, мили, но се опитах да подкарам новия автомобил и за малко да се блъсна в стената. Джон ми помогна.

— За мен беше удоволствие. — Джон отпива от напитката си. — Значи не помниш нищо?

— Нищичко — клатя глава аз.

— Сигурно се чувстваш объркана.

— Така е… но свиквам. А и Ерик много ми помага. Направил ми е книга, която ще ми помогне да си спомня. Нещо като наръчник за брака ни. Има си индекс и всичко е включил в нея.

— Наръчник ли? — повтаря Джон и сбръчква нос. — Ти май говориш сериозно. Наръчник, значи.

— Да, наръчник — поглеждам го, обзета от подозрения.

— Ето го и Греъм. — Ерик изобщо не слуша разговора ни. — Трябва да си кажем няколко думи с него, извинете ме… — Той бързо влиза вътре и двамата с архитекта Джон оставаме сами.

Не знам какво специално има в този човек, аз дори не го познавам, но нещо ме тревожи.

— Какво му е на наръчника? — питам аз.

— А, нищо. Няма нищо. — Той тъжно клати глава. — Много разумен подход. В противен случай може да не разбереш кога трябва да го целунеш.

— Именно! Ерик е включил цяла статия за… — Млъквам. Джон е свил уста така, сякаш потиска смеха си. Да не би това да му се вижда смешно? — В наръчника са включени най-различни статии — продължавам смело. — Освен това много ни помага и на двамата. Разбираш, че на Ерик също му е трудно да живее с жена, която дори не го помни! Може би за теб това не е важно.

Следва мълчание. Усмивката е изчезнала от лицето му.

— Повярвай ми — изрича най-сетне той. — Важно е и още как. — Отпива нова глътка и се съсредоточава в дъното на чашата. Вдига поглед и се кани да каже нещо, ала в този момент плъзгащите се врати се отварят и той се отказва.

— Лекси! — Розали се приближава с чаша в ръка. — Страхотни канапета!

— Благодаря! — отвръщам аз, смутена, че ме хвали за нещо, с което нямам нищо общо. — Все още не съм ги пробвала. Вкусни ли са?

Розали ме поглежда изумена.

— Нямам представа, сладурче. Важното е, че изглеждат чудесни. Ерик каза, че сядаме да вечеряме.

— Господи! — възкликвам, обзета от чувство на вина. — Май го оставих да се оправя сам с всичко. Хайде да влизаме. Вие двамата познавате ли се? — питам аз, когато тръгваме.

— Разбира се — кима Джон.

— Двамата с Джон сме стари приятели — отвръща с меден глас Розали. — Нали така, скъпи?

— Чао — кима Джон и влиза бързо вътре.