Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Отвратителен тип — мръщи се Розали.

— Отвратителен ли? — повтарям изненадана аз. — Стори ми се, че Ерик го харесва.

— А, да, Ерик го харесва — отвръща презрително тя. — И Клайв мисли, че е истински дар божи. Има творчески размах, печели награди, ала-бала… — Тя отмята глава назад. — Само че е най-големият грубиян, когото съм срещала. Когато го помолих да направи дарение за благотворителното събитие, което организирах миналата година, той отказа. Дори се изсмя.

— Изсмял се е? — питам шокирана. — Та това е ужасно! Какво беше благотворителното събитие?

— Казваше се „По ябълка на ден“ — заявява гордо тя. — Сама измислих всичко. Идеята беше веднъж в година да даваме по една ябълка на всяко дете от училищата в района. Ябълките са толкова полезни, пълни са с витамини! Нали идеята ми е вълшебна?

— Да… чудесна е — отвръщам предпазливо. — Кажи, получи ли се?

— Започна добре — обяснява ядосаната Розали. — Раздадохме хиляди ябълки, бяхме подготвили специални тениски и ван с ябълка за лого, който да ги разкарва. Нямаш представа колко беше забавно! Накрая градският съвет започна да ни праща тъпи писма, че плодовете били изхвърлени по улиците, че по този начин сме щели да развъдим мишки.

— Боже — прехапвам устни. Истината е, че ми идва да се изсмея.

— Това е бедата с благотворителната работа — муси се тя и снишава глас. — Местните бюрократи не желаят да ти помогнат.

Вече сме до плъзгащите се врати и аз обхващам с поглед гостите. Двайсет лица, които не познавам, се смеят и си говорят. Блестят прескъпи накити и от време на време се разнася гръмовен мъжки смях.

— Не се притеснявай — Розали стиска ръката ми. — Двамата с Ерик имаме план. По време на вечерята всеки от гостите ще стане и ще ти се представи. — Тя смръщва чело. — Сладурче, ти съвсем си се шашнала.

— Не съм — успявам да се усмихна. — Не съм се шашнала.

Това е лъжа. Страшно съм се шашнала. Докато търся мястото си на стъклената маса, кимам и се усмихвам на хората около мен. Имам чувството, че действам като сомнамбул. Тези хора ми се водят приятели. Всички до един ме познават. А аз не съм виждала нито един от тях през живота си.

— Лекси, миличка. — Мургава жена ме тегли настрани тъкмо когато намирам стола си. — Може ли да си кажем няколко думи набързо? — Тя зашепва: — На петнайсети и на двайсет и първи съм била с теб през целия ден, нали?

— А ти била ли си? — питам объркано.

— Да. Ако Крисчън попита, да знаеш какво да му кажеш. Крисчън ми е съпруг — тя посочва плешивеца с китарата на Мик Джагър, който се настанява срещу мен.

— Ами добре. — Премислям чутото. — Ама ние наистина ли сме били заедно?

— Разбира се — отвръща тя след кратко колебание. — Разбира се, че бяхме, миличка. — Стиска ръката ми и след секунда ме зарязва.

— Дами и господа! — Ерик се изправя и всички млъкват като един. — Добре дошли в дома ни. Двамата с Лекси много се радваме, че уважихте поканата ни.

Всички се обръщат към мен и аз се усмихвам смутено.

— Както знаете, Лекси страда от страничните ефекти, появили се след катастрофата, което означава, че паметта й не е достатъчно свежа. — Ерик се усмихва. Мъжът срещу него се изкисква, а жена му го сръчква. — Затова предлагам всеки от вас да се представи на Лекси. Станете, кажете името си и споменете някой момент с нея, който ви е впечатлил.

— Според лекарите така ли ще се върне паметта на Лекси? — пита смотан мъж, седнал от дясната ми страна.

— Никой не знае — признава Ерик. — Важното е да опитаме. И така, кой ще започне?

— Аз! Аз ще започна! — скача Розали. — Лекси, аз съм най-добрата ти приятелка, Розали, което вече ти е известно. Най-интересният ни момент заедно бе, когато отидохме на коламаска и момичето се отнесе… — Тя започва да се киска. — И лицето ти…

— Какво стана? — прекъсва я момиче в черно.

— Да не би да искаш да го кажа пред всички? — Розали я поглежда възмутено. — Но пък това е нещо, което няма никога да забравя — тя се ухилва и сяда.

— Добре. — Забелязвам, че Ерик е объркан. — Кой е следващият? Чарли?

— Аз съм Чарли Манкрофт. — Мъжът до Розали става и ми кимва. — Най-живият ми спомен е, когато всички бяхме в Уентуърт за онази корпоративна забава. Монтгомъри направи шоу на осемнайсети. Страхотно беше. — Той ме поглежда очаквателно.

— Разбира се! — нямам никаква представа за какво говори. — Какво шоу! Ами… благодаря.

Той сяда и кльощавото момиче до него се изправя.

— Здрасти, Лекси. — Тя ми маха с ръка. — Аз съм Натали. Най-живият момент, който помня, е сватбата ти.