Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— А, той е върхът — отвръща Ерик. — Ако не беше той, нямаше да успеем. Той има повече въображение от който и да е друг.

— Въображение ли? — хващам се за думата аз. — Да не би понякога да проявява повече въображение, отколкото трябва? Да не би да обича да… фантазира?

— Не. — Ерик ми се струва силно учуден. — Ни най-малко. Той е дясната ми ръка. На Джон бих поверил живота си.

За мое облекчение телефонът пронизително иззвънява, преди Ерик да започне да ме разпитва защо толкова се интересувам от Джон.

Ерик се връща в спалнята, за да се обади, и аз затварям чекмеджето с чорапите. Тъкмо се каня да се откажа от търсенето, когато попадам на нещо, което досега не бях видяла. Оказва се скрито чекмедже на самото дъно с ключалка от дясната страна.

Значи си имам тайно чекмедже.

Сърцето ми започва да бие лудо. Посягам бавно и набирам кода, който използвам открай време — 4591. Чува се тихо прищракване и чекмеджето се отваря. Поглеждам към вратата, за да съм сигурна, че Ерик не ме наблюдава, пъхвам ръка и напипвам нещо твърдо, което прилича на дръжка на…

Та това е камшик!

В първия момент съм прекалено шокирана, за да реагирам. Камшикът е малък, от кожени ленти, все едно че е току-що излязъл от секс магазин. Не мога да откъсна поглед от него. Да не би това да е камшикът на прелюбодейката? Да не би да съм се превърнала в съвършено различен човек? Може би вече съм фетишистка и ходя по разни барове на садомазохисти, за да влача след себе си мъже, и се обличам в корсети с капси?

Усещам, че някой ме наблюдава, обръщам се и виждам застаналия на вратата Ерик. Той гледа камшика, извил любопитно едната си вежда.

— А… — обзема ме паника. — Просто… открих го вътре. Не знам…

— Не го оставяй навън, да не би да го намери Джана. — На него май му е забавно.

Впивам очи в него и не мога да си намеря място. Ерик знае за камшика. Усмихва се. Това означава, че… Не може да бъде. Просто не е възможно!

— Това го нямаше в наръчника, Ерик! — опитвам се да говоря тихо и шеговито, но гласът ми прозвучава остър и писклив.

— Не всичко е в наръчника. — Очите му искрят.

Така, значи правилата се променят. Мислех, че всичко трябва да е в наръчника.

Поглеждам притеснена камшика. И така… какво става? За него ли използвам камшика? Дали не го използва той…

Не. Не мога повече да мисля по този въпрос. Пъхвам камшика обратно в чекмеджето, хлопвам го и усещам, че ръце ми са потни.

— Точно така — намига Ерик. — Прибери го на сигурно място. Доскоро. — Той излиза и след няколко секунди чувам хлопването на входната врата.

Май имам нужда да обърна една малка водка.

Накрая изпивам само чаша кафе с две бисквити, които Джана ми отпусна от личните си запаси. Господи, колко ми липсваха бисквитите. Ами хлябът! Ами препечените филийки! Направо умирам за една препечена филийка, хрупкава и златиста, намазана с масло…

Както и да е. Престани да фантазираш за разни въглехидрати. Престани да мислиш за камшика. Един нищо и никакъв камшик. Какво от това, че го има?

Мама ще дойде на гости в единайсет, но дотогава остава прекалено много време. Влизам в хола, сядам на облегалката на безупречното канапе и отварям едно списание. След две минути го затварям. Прекалено напрегната съм, за да чета. Все едно че в съвършения ми живот се появяват пукнатини. Не знам на кого и на какво да вярвам. Просто не знам какво да правя.

Оставям чашата кафе и започвам да оглеждам безупречните си нокти. Бях нормално момиче с къдрава коса, криви зъби и скапано гадже. Имах и сравнително тъпа работа и приятелки, с които ми беше весело, и уютен малък апартамент.

А сега… Все още не мога да повярвам, че жената, която виждам в огледалото, съм аз. Да не говорим, че онова, което съм аз, не присъства никъде в този апартамент. Телевизионно предаване… високи токчета… приятелките ми отказват да излизат с мен… някакъв мъж разправя, че ми бил любовник… просто не познавам жената, в която съм се превърнала. Не мога да разбера какво ми се е случило.

Оставям списанието и отивам в кабинета. Ето го бюрото ми, лъскаво, подредено, столът е прибран. Никога не съм имала бюро, което е било толкова спретнато; нищо чудно, че по нищо не личи да е мое. Сядам и отварям първото чекмедже. Вътре е пълно с подредени писма. Във второто има банкови извлечения, вързани със синя лента.

Леле боже! Откога съм станала толкова подредена?

Отварям последното, най-голямото чекмедже и очаквам вътре да открия или белило за грешки, или нещо друго, но се оказва празно. Вътре си лежат само два листа.