Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Нищо. Те направо изперкаха. — Ейми вади близалката от устата си и въздиша с досада. — Просто заведох онази психарка в училище.

— Психарка ли?

— Ами да. — Ейми се подсмихва. — Запознахме се в един клуб. Не знам дали беше истинска психарка, но всички ни повярваха. Взехме по десет кинта от момичетата и тя им каза, че утре щели да се запознаят с момче. Всички бяха доволни. После даскалицата разбра.

— По десет кинта от момиче? — питам слисана. — Нищо чудно, че си загазила.

— Последно предупреждение — уточнява гордо тя.

— Защо? Какво друго си направила, Ейми?

— Нищо особено! Просто… през ваканцията събрах пари за учителката по математика, госпожа Уинтърс, дето беше в болница. — Ейми свива рамене. — Казах, че излиза, и всички дадоха купища кинти. Събрах повече от пет стотака. — Тя изсумтява и се киска. — Беше страхотно!

— Миличка, това е придобиване на пари с измама. — Мама върти с едната ръка кехлибарените зърна на огърлицата си, а с другата гали кучетата. — Госпожа Уинтърс беше много разстроена.

— Нали й занесох бонбони? — отвръща възмутената Ейми. — Да не би да съм излъгала? Човек може да умре след липосукция.

Опитвам се да кажа нещо, но просто нямам думи. Как стана така, че малката ми сестричка се превърна от сладко дете в това… чудо?

— Трябва ми балсам за устни — обажда се Ейми и клати крака. — Може ли да си взема от тоалетката ти?

— Да, разбира се. — Щом тя излиза, се обръщам към мама. — Какво става? Откога Ейми има неприятности?

— От две години. — Мама не ме поглежда, а отговаря, навела глава към кучето в скута й. — Всъщност тя е страхотно дете, нали Агнес? Просто понякога кривва от пътя. Някои от по-големите момичета я карат да краде, но тя не е виновна.

— Да краде ли? — ахвам ужасена.

— Да. Какво да се прави. — Мама ми се струва нещастна. — Това беше просто неприятна случайност. Взела сако от съученичка и зашила своето име на него. После много съжаляваше.

— Но… защо… защо го е направила?

— Миличка, никой не знае. Прие много зле смъртта на баща си и оттогава… проблемите следват един след друг.

Не знам какво да кажа. Може би всички тийнейджъри, които губят бащите си, излизат от релсите.

— Да не забравя, че ти нося нещо, Лекси. — Мама бърка в платнената си чанта и вади дивиди в най-обикновена обложка. — Това беше последното съобщение от баща ти. Направил е прощален запис преди операцията, за всеки случай. Пуснахме го на погребението. Ако не го помниш, трябва да го видиш отново. — Тя ми подава дивидито с два пръста, сякаш е заразно.

Посягам към дивидото и не мога да откъсна поглед от него. Това са последните думи на татко. Все още не мога са повярвам, че е починал преди повече от три години.

— Много ми се иска да го видя отново — завъртам дивидито между пръстите си. — Наистина е невероятно, че е направил запис.

— Да, точно така. — Мама започва да шава нервно. — Нали го знаеш баща ти. Винаги трябваше да бъде център на вниманието.

— Мамо! Според мен е нормално да си център на вниманието на собственото си погребение.

По нищо не личи мама да е чула. Това е редовният й номер, когато някой заговори за нещо, което не й е приятно. Тя просто оглушава и променя темата на разговора. Както предполагам, след малко вдига глава и казва:

— Защо не помогнеш на Ейми, миличка? Щеше да й търсиш някаква работа в службата си.

— Работа ли? — мръщя се, обзета от съмнение. — Мамо, не съм сигурна.

И без това там нищо не е сигурно, а ако се появи Ейми, всичко ще се срути.

— Само за седмица или две. Нали каза, че си говорила с когото трябва и всичко било уредено…

— Може и да съм казала — прекъсвам я нетърпеливо. — Само че сега всичко е различно. Още не съм се върнала на работа, трябва да разбера с какво съм се занимавала…

— Ти се оправяш толкова добре — продължава да ме убеждава мама.

Да, така е. От девета дупка на кавала съм се превърнала в адско изчадие в ролята на шефка.

Няколко минути цари мълчание и се чуват само ноктите на кучетата по плочките в кухнята. Направо не ми се мисли какво правят.

— Мамо, питах се… — навеждам се напред. — Опитвам се да разбера какво съм правила… и нещата не се връзват. Защо съм участвала в риалитито? Как успях за нула време да се превърна в безчувствена кариеристка? Не разбирам.

— Нямам никаква представа. — Мама е прекалено заета да рови в чантата си. — Просто си решила да напреднеш в работата.

— Само че това не е нормално. — Навеждам се още по-напред, за да привлека вниманието й. — Никога не съм била амбициозна жена и ти го знаеш. Как така съм се променила?