Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Значи… ти си Ерик? — питам аз, за да съм сигурна, че не греша.

Забелязвам шока по лицето му, но той се овладява и успява да ми се усмихне.

— Да, точно така. Аз съм Ерик. Все още ли не ме помниш?

— Немного. Всъщност… никак.

— Нали ти казах — обажда се мама и клати глава. — Много съжалявам, Ерик. Сигурна съм, че скоро ще си припомни, ако се постарае повече.

— Това пък какво трябва да означава? — поглеждам я обидено.

— Виж, скъпа — отвръща наставнически мама. — Всички тези неща са въпрос на воля. Поне така съм чела. Умът тържествува над материята.

— Опитвам се да си спомня, разбра ли? — отвръщам възмутено. — Да не би да си мислиш, че съм искала да стане така?

— Ще го даваме бавно — решава Ерик, без да обръща внимание на мама. Сяда на леглото. — Я да видим дали ще успеем да събудим някой и друг спомен. Може ли? — Кима към ръката ми.

— Ами… добре. Добре — кимам аз и той я стисва. Приятна ръка, стегната и топла. Само че си остава ръка на непознат.

— Лекси, аз съм — заявява той властно. — Аз съм Ерик, съпругът ти. Женени сме от почти две години.

Прекалено слисана съм, за да отговоря. Той ми се струва още по-хубав отблизо. Кожата му е гладка и загоряла, зъбите — съвършено подредени и блестящи.

Господи, правила съм секс с този мъж, казвам си аз.

Той ме е виждал гола. Разкъсвал е бельото ми. Кой знае какви неща сме правили заедно, а аз не мога да си спомня. Поне предполагам, че е разкъсвал бельото ми, докато сме правили един господ знае какво. Не мога да му задам подобен въпрос, докато мама е в стаята.

Питам се как ли е в леглото. Тайничко оглеждам тялото му. Е, нали съм омъжена за него. Сигурно го бива…

— Какво си намислила? — Ерик е забелязал проучващия ми поглед. — Мила, ако имаш някакви въпроси, питай…

— Нищо — изчервявам се аз. — Извинявай, продължавай.

— Запознахме се преди две години — продължава Ерик — на един прием в телевизия „Пирамид“. „Амбиция“ е тяхна продукция. Говоря за риалитито, в което и двамата участвахме. Между нас веднага припламнаха искри. Оженихме се през юни и прекарахме медения си месец в Париж. Бяхме наели апартамент в хотел „Жорж V“. Беше невероятно. Ходихме в Монмартър, посетихме Лувъра, всяка сутрин пиехме cafe au lait 5 5 Cafe au lait (фр.) — кафе с мляко. — Б.пр. . — Той млъква. — Помниш ли нещо?

— Май не — отвръщам и ме бодва чувство за вина. — Съжалявам.

Може би мама е права. Трябва да се постарая повече да си припомня. Хайде, мисли. Париж. Мона Лиза. Мъже с раирани ризи. Мисли! Връщам се назад и усилено се опитвам да наместя лицето му на фона на Париж, да предизвикам някой спомен…

— Качихме ли се на Айфеловата кула? — питам най-сетне.

— Да! — Лицето му се озарява. — Започна ли да си припомняш? Имаше лек бриз и си правихме снимки…

— Не — прекъсвам го аз. — Просто предположих. Нали разбираш, Париж… Айфеловата кула… просто е в реда на нещата.

— А, да — той кима, очевидно разочарован, и двамата замълчаваме. За мое облекчение някой чука на вратата и аз се провиквам: — Влез!

Никол наднича в стаята, понесла някаква папка.

— Трябва да ти премеря кръвното — започва тя. Щом вижда Ерик, млъква. — Много се извинявам. Не исках да ви прекъсвам.

— Не се притеснявай — бързам да кажа аз. — Това е Никол, една от сестрите, които се грижат за мен. — Посочвам всички подред. — Това са мама, сестра ми… и съпругът ми, който се казва… — поглеждам я многозначително. — Ерик.

— Ерик! — Очите на Никол грейват. — Много ми е приятно да се запознаем, Ерик.

— Много ми е приятно — кима любезно Ерик. — Искрено ви благодаря, че се грижите за съпругата ми.

Съпруга. Стомахът ми потръпва. Аз съм негова съпруга. Всичко е съвсем в стила на зряла жена. Бас държа, че изплащаме и ипотека. А сигурно сме се обзавели и с аларма против крадци.

— И на мен — Никол му отправя професионална усмивка. — Лекси е изключителна пациентка. — Тя поставя апарата на ръката ми и се обръща към мен. — Ще те стегне малко… Страхотен е! — изрича с устни тя и вдига тайно палци, а аз грейвам от гордост.

Така си е. Съпругът ми наистина е великолепен мъжки екземпляр. Дори не съм излизала с мъж от неговата класа досега, камо ли да мечтая да се омъжа за такова готино парче. А пък да похапвам кроасани в хотел „Жорж V“ и дума не може да става.

— Много ми се иска да направя дарение за болницата — обръща се Ерик към Никол и дълбокият му глас изпълва стаята. — Ако имате някакви специални нужди или фонд…

— Би било чудесно! — възкликва Никол. — В момент имаме нужда от нов скенер.