Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Дали да не започна кампания за набиране на средства? — пита той. — Всяка година организирам подобно събитие за различна кауза.

Готова съм да се пръсна от гордост. Нито едно от гаджетата ми не е организирало кампания за набиране на средства за благотворителност. На Скапаняка Дейв едва му стигаха силите да се мръдне от канапето до телевизора.

— И така! — въздиша Никол и сваля апарата за кръвно от ръката ми. — Беше ми много приятно, че се запознахме, Ерик.

— Лекси, всичко е наред… — Никол записва нещо в папката. — Това обядът ти ли е? — пита тя, когато забелязва недокоснатия поднос.

— А, да. Съвсем забравих за него.

— Трябва да се храниш. А вас ще помоля да не се задържате прекалено дълго. — Тя се обръща към мама и Ейми. — Знам, че ви се иска да прекарате повече време с Лекси, но тя все още се възстановява и не бива да се вълнува много.

— Ще направя каквото е най-добре за нея. — Ерик стиска ръката ми. — Единственото ми желание е съпругата ми да се оправи.

Мама и Ейми започват да си събират нещата, но не тръгват.

— Искам да ви помоля да останем само двамата за няколко минути — моли той. — Нали нямаш нищо против, Лекси?

— Нямам — отвръщам нетърпеливо. — Не… разбира се!

Мама и Ейми ме прегръщат и си казваме довиждане, а мама отново се опитва да ми приглади косата. Вратата се затваря и аз оставам сама с Ерик. Настъпва неловко мълчание.

— И така — въздиша най-сетне той.

— Да, много… странно. — Насилвам се да се засмея, но не се получава нищо. Ерик ме наблюдава, смръщил вежди.

— Казаха ли лекарите дали някога ще си върнеш паметта?

— Мислят, че ще си я върна, но не знаят кога ще стане.

Ерик се изправя и прекрачва към прозореца. Струва ми се умислен.

— Значи трябва да чакаме — заявява най-сетне той. — Мога ли да направя нещо, за да ускоря процеса?

— Не знам — признавам безпомощно. — Можеш да ми разкажеш нещо за отношенията ни.

— Разбира се. Чудесна идея. — Той се обръща и фигурата му се очертава на прозореца. — За какво да ти разкажа? Попитай ме нещо.

— Ами… къде живеем?

— В Кензингтън, в еднообемен апартамент. — Той произнася думата с толкова гордост, сякаш е негова запазена марка. — С това се занимавам. С еднообемни пространства. — Размахва ръце така, сякаш мести тухли по поточна линия.

Иха! Значи живеем в Кензингтън! Каня се да задам нов въпрос, но се чувствам като на интервю и единствената ми цел е времето да мине по-бързо.

— Какво правим заедно? — питам накрая аз.

— Храним се заедно, гледаме филми… миналата седмица ходихме на балет. След това вечеряхме в „Айви“.

— В „Айви“ ли? — не се сдържам. Била съм на вечеря „Айви“?

Защо не помня всичко това? Затварям очи и се опитвам да сритам мозъка си, за да проработи. Само че… не се получава нищо.

Отварям отново очи и усещам, че ми се вие свят. В това време Ерик е забелязал пръстените на нощното шкафче.

— Това не е ли халката ти? — вдига поглед, очевидно изумен. — Защо е там?

— Свалили са я заради скенера — обяснявам аз.

— Може ли? — Той посяга към пръстена и поема лявата ми ръка.

Обхваща ме паника.

— Ъъъ… недей — преди да успея да се спра, дръпвам ръка и Ерик трепва. — Извинявай — свивам се аз след кратко неловко мълчание. — Много съжалявам. Просто… ти си ми напълно непознат.

— Разбира се — Ерик се е извърнал настрани, но все още стиска пръстена. — Разбира се. Колко съм глупав!

Господи, май го обидих. Не трябваше да казвам „непознат“. Трябваше да кажа „приятел, с когото все още не съм се запознала“.

— Много се извинявам, Ерик — прехапвам устни. — Много ми иска да те опозная и… да те обикна и всичко останало. Сигурно си чудесен човек, иначе едва ли съм щяла да се омъжа за теб. Освен това изглеждаш чудесно — добавям с надеждата да го окуража. — Не очаквах да се появи толкова красив мъж. Просто последното ми гадже дори не беше бледа твоя сянка.

Вдигам поглед и забелязвам, че ме наблюдава.

— Странно — промълвява най-сетне той. — Ти просто не си същата. Лекарите ме предупредиха, но не съзнавах, че ще бъде чак толкова… различно. — В първия момент ми се струва напълно отчаян, след това се стяга. — Както и да е. Пак ще оправим нещата. Знам, че ще стане. — Той внимателно връща пръстена на нощното шкафче и хваща ръката ми. — Просто искам да знаеш, Лекси… обичам те.

— Наистина ли? — грейвам доволно, преди да успея да се спра. — Искам да кажа… чудесно. Много ти благодаря.

Нито едно от гаджетата ми не ми е казвало „Обичам те“ по този начин — както трябва, посред бял ден, като възрастен човек, а не когато е пиян или докато правим секс. Трябва да му отвърна. Какво да кажа?