Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Ейми, беше малка пъпчица. Почти не се вижда.

— Напротив, вижда се. А тази е още по-противна! — Тя разкъсва и двете снимки на парченца.

Чакам аз да науча нещо за забравения си живот, а Ейми унищожава доказателствата.

— Няма да ти гледам пъпките! — надигам глас. — Просто ми покажи една снимка! Която и да е!

— Добре — мама прави крачка към леглото и ми подава снимка без рамка. — Аз ще я държа, Лекси. Ти просто гледай и ми кажи, ако си спомниш нещо. Готова ли си? — мама обръща снимката.

На нея се вижда куче, облечено като Дядо Коледа.

— Мамо… — опитвам се да потисна раздразнението си. — Защо ми показваш куче?

— Миличка, това е Тоска! — обижда се тя. — Щеше да изглежда съвсем различно през 2004 година. А това е Рафаел с Ейми миналата седмица, и двамата изглеждат чудесно…

— Изглеждам отвратително — Ейми дръпва снимката и я скъсва, преди да успея да я видя.

— Престанете да късате снимките! — почти викам аз. — Мамо, донесе ли снимки например на хора?

— Лекси, това помниш ли го? — Ейми пристъпва напред и ми показва интересно колие с роза, направена от нефрит. Аз присвивам очи и се опитвам да си припомня нещо.

— Не — признавам накрая. — Нищо не помня.

— Супер! Може ли тогава да ми го дадеш?

— Ейми! — възмущава се мама. Започва да рови недоволно в снимките. — Дали да не почакаме Ерик да донесе дивидито от сватбата? Ако и това не я накара да си припомни, нищо няма да помогне.

Дивиди от сватбата.

Моята сватба.

Всеки път, когато се сетя за нея, ме обхваща вълнение и нервно очакване. Имам си дивиди от сватбата. Имала съм сватба! Мисълта ми е чужда. Дори не мога да си представя как съм изглеждала като булка. Дали роклята ми е била като балон с кринолин и дълъг шлейф и воалетка, или съм навлякла някоя отвратителна рокля на цветя? Дори не смея да попитам.

— Ами… той изглежда приятен — обаждам се аз. — За Ерик говоря, за съпруга си.

— Супер е — кима разсеяно мама и продължава да рови снимките на кучетата. — Непрекъснато се занимава с благотворителност. По-точно, фирмата, ако питаш мен. Само че фирмата си е негова, така че е все едно.

— Той има своя фирма? — мръщя се объркана. — Мислех, че е брокер на недвижими имоти.

— Фирмата му продава недвижими имоти, миличка. Огромни еднообемни апартаменти из цял Лондон. Миналата година продадоха доста, но той продължава да действа.

— Изкара десет милиона — обажда се Ейми, седнала до един от албумите със снимки.

— Какво? — сепвам се аз.

— Той е неприлично богат — тя вдига поглед. — Стига де. Не ми казвай, че не си се сетила?

— Ейми! — възмущава се мама. — Не ставай вулгарна!

Не мога да промълвя и дума. Започвам да отмалявам. Десет милиона?

На вратата се чука.

— Лекси, може ли да вляза?

Господи! Той е. Бързам да се погледна в огледалото и се пръсвам с парфюма „Шанел“, който открих в чантата „Луи Вюитон“.

— Влизай, Ерик — провиква се мама.

Вратата се отваря и той застава на прага с два огромни пазарски плика, букет цветя и кошница с плодове. Облякъл е раирана риза и кремави панталони, жълто кашмирено сако и мокасини с пискюли.

— Здравей, мила. — Той оставя всичко на пода, след това се приближава до леглото и ме целува нежно по бузата. — Как си?

— Много по-добре, благодаря — усмихвам му се аз.

— Все още не знае кой си — намесва се Ейми. — Ти си просто непознат в жълто сако.

Ерик никак не се притеснява. Може би вече е свикнал на простотиите на Ейми.

— Днес ще се справим с този проблем. — Той вдига плика. Пълен е с енергия. — Донесъл съм снимки, дивидита, спомени… да те запознаем отново с живота ти. Барбара, ще пуснеш ли дивидито от сватбата? — подава лъскав диск на мама. — И ще разгледаш… сватбения албум — той вдига скъп кожен албум, поставя го на леглото и аз не мога да повярвам, когато погледът ми попада върху гравираните на корицата букви:

Отварям и оставам с отворена уста. Гледам черно-бяла снимка на мен като булка. Облечена съм в дълга сатенена рокля, косата ми е прибрана на кок и държа съвсем малък букет от лилии. Няма нито кринолин, нито шлейф.

Без да гъкна, отварям на следващата страница. Ерик е застанал до мен, облечен в смокинг. На следващата снимка държим чаши с шампанско и се усмихваме един на друг. И двамата сме невероятно лъскави и представителни. Приличаме на хора от списание.

Това е моята сватба. Истинската ми сватба. Ако имах нужда от доказателство… то е пред мен.

От екрана на телевизора долита смях на хора и разговори. Вдигам поглед и изпадам в шок. Двамата с Ерик позираме в сватбено облекло. Застанали сме до огромна торта, държим ножа заедно и се смеем на някого, който не е в кадър. Не мога да откъсна очи от себе си.