Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

И аз те обичам.

Не става.

Сигурно и аз те обичам. И това не става.

— Ерик, сигурна съм, че и аз те обичам, дълбоко в себе си — отвръщам най-сетне и стисвам ръката му. — Ще си спомня. Може би няма да е точно днес. Може би няма да е дори утре. Само че винаги ще ни остане Париж. — Замълчавам и се замислям. — Поне на теб ще ти остане и ти ще ми разкажеш.

Ерик ме поглежда объркан.

— Изяж си обяда и си почини. — Той ме погалва по рамото. — Ще те оставя.

— Може би утре като се събудя, ще си спомня всичко — изричам с надежда, докато той се изправя.

— Да се надяваме — той ме поглежда внимателно. — Дори да не си спомниш, мила, ще се справим. Нали?

— Нали — кимам аз.

— Доскоро.

Той излиза и тихо затваря вратата. Аз оставам сама. Главата отново започва да ме боли и ми се вие свят. Ейми има синя коса, а Брад Пит има незаконно дете с Анджелина Джоли, а пък аз си имам страхотен съпруг, който ми каза, че ме обича. Очаквам да заспя и да се събудя през 2004 година, на пода у Каролин, с ужасен махмурлук и да разбера, че всичко е било просто един сън.

Оказва се, че не е сън. Следващата сутрин се събуждам и все още е 2007 година. Все още имам съвършени бели зъби и лъскава кестенява коса. Освен това имам огромна черна дупка в спомените. Дояждам третата си филия препечен хляб и отпивам глътка чай, когато вратата се отваря и се появява Никол с огромна количка, отрупана с цветя. Занемявам, впечатлена от изобилието. Сигурно има поне двайсет букета… орхидеи в саксии, великолепни рози.

— Да не би някой от тях да е за мен? — не се стърпявам да попитам.

Никол ме поглежда изненадана.

— Всичките са за теб.

— Всичките ли? — за малко да се задавя с чая.

— Доста обичано момиче. Вече ни свършиха вазите! — Тя ми подава купчина картички. — Това са съобщенията.

„Лекси, мило момиче! Пази се, ще се видим скоро, с много обич, Розали.“

Розали ли? Не познавам никаква Розали. Доста учудена оставям картичката и посягам към следващата.

„Най-добри пожелания. Оправяй се бързо! Тим и Суки.“

Не познавам никакви Тим и Суки.

„Лекси, оправяй се бързо! Скоро пак ще правиш по триста клека! От приятелите във фитнеса.“

Триста клякания ли? Аз?

Нищо чудно, че са ми толкова мускулести краката. Посягам към следващата картичка и най-сетне попадам на хора, които познавам.

„Лекси, оправяй се бързо. Най-добри пожелания от Фи, Дебс, Каролин и всички от «Подови покрития»“.

Докато чета познатите имена, усещам как ме обзема спокойствие. Глупаво е, но си бях помислила, че приятелките ми са ме забравили.

— Съпругът ти се оказа страхотен! — прекъсна мислите ми Никол.

— Мислиш ли? — опитвам се да се престоря на равнодушна. — Да, приятен е, струва ми се…

— Той е невероятен! Да знаеш, че вчера намина в отделението и ни благодари на всички, че се грижим за теб. Не са много хората, които го правят.

— Никога през живота си не съм била с мъж като Ерик! — зарязвам преструвките. — Честно казано, не мога да повярвам, че ми е съпруг. Представяш ли си, аз с него!

Някой чука на вратата и Никол се провиква:

— Влез!

На прага застават мама и Ейми, и двете потни, понесли шест плика, пълни с албуми.

— Добро утро! — усмихва се Никол и задържа вратата. — Лекси се чувства по-добре днес.

— Не ми казвай, че си е припомнила всичко! — унива мама. — След като пренесохме всички тези снимки чак от нас. Ти имаш ли представа колко тежат тези албуми? Да не говорим, че не успяхме да си намерим място на паркинга.

— Все още страда от загуба на паметта — прекъсва я Никол.

— Слава богу! — Мама забелязва изражението на Никол. — Искам да кажа… Лекси, миличка, донесохме ти снимки, за да ги разгледаш. Може пък да ти помогнат.

Поглеждам развълнувана албумите със снимки. Те ще ми разкажат онова, което не помня. Ще ми разкрият как съм се превърнала от Зъбатка в… която и да съм в момента.

— Давай! — оставям цветята и картичките и сядам в леглото. — Покажи ми живота ми!

Научавам много от престоя в болницата. Едно от нещата, които научих, е, че когато имаш роднина с амнезия и искаш да предизвикаш спомените да се върнат, просто й показваш която и да е стара снимка, ама наистина няма значение коя. Десет минути по-късно все още не съм видяла нито една снимка, защото мама и Ейми не спират да се карат откъде да започнат.

— Не искаме да я засипем с информация — повтаря мама, докато ровят из пликовете. — Ето — тя грабва снимка в картонена рамка.

— Да не си посмяла! — Ейми я дръпва от ръцете й. — На нея имам пъпка на брадичката. Изглеждам ужасно.