Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Лекси! — Очевидно е, че тя не може да повярва. Дори ми се струва обидена. — Аз съм. Ейми!

Нямам думи. Направо онемях. Не е възможно това да е малката ми сестричка.

Само че е тя. Ейми е станала висока нахакана тийнейджърка. Тя е почти възрастен човек. Докато обикаля стаята и вдигна разни неща, а след това ги оставя, аз не мога да повярвам колко е висока. Ами колко самоуверена е станала!

— Тук няма ли нищо за ядене? Умирам от глад. — Все още има същия приятен, леко дрезгав глас, само че малко променен. Вече говори по-спокойно и по-отракано.

— Мама отиде да купи нещо за хапване. Ако искаш, ще си го разделим.

— Става. — Тя сяда на един стол и прехвърля дългите си крака през страничната облегалка. Дънките се вдигат и аз виждам сиви велурени ботуши с високи токчета. — Значи нищо не помниш, така ли? Страхотно!

— Изобщо не е страхотно — сопвам се аз. — Ужасно е. Спомням си всичко допреди погребението на татко… след това нещата се губят. Не помня нито първите си дни в болницата, нито нищо. Все едно че снощи се събудих за пръв път.

— Все едно си избягала. — Тя ме гледа ококорена. — Значи не помниш, че идвах да те видя.

— Не. Помня когато беше на дванайсет. Беше с плитки и шини. Имаше едни много сладки шнолки.

— Хич не ми напомняй — цупи се тя. След това се намръщва. — Чакай сега да се разберем. Значи последните години ти се губят.

— Все едно са потънали в огромна черна дупка. А и преди това ми е малко мътно. Очевидно съм омъжена — смея се нервно аз. — Нямах представа. Ти беше ли шаферка на сватбата?

— Да — отвръща разсеяно тя. — Беше готино. Слушай, Лекси, не ми се иска точно сега да повдигам въпроса, но… — тя навива на пръста си кичур коса и ме поглежда притеснена.

— Какво? — чудя се аз. — Кажи ми.

— Просто ми дължиш седемдесет кинта. — Тя свива рамене. С неудобство. — Взе ги назаем миналата седмица, когато дебитната ти карта отказа и обеща да ми ги върнеш. Сигурно не помниш…

— Аха — отвръщам уплашено. — Разбира се. Вземи си — посочвам чантата „Луи Вюитон“. — Не знам дали имам пари в брой.

— Има — отвръща ухилената Ейми и дръпва ципа, без много да му мисли. — Благодаря! — Натъпква банкнотите в джоба си и отново прехвърля крака през страничната облегалка, след което започва да си играе с богатата колекция сребърни гривни. След това вдига стреснато поглед. — Чакай малко. Значи не знаеш за… — тя млъква.

— Какво?

Ейми ме поглежда с присвити очи, в които се чете недоверие.

— Никой не ти е казал, нали?

— Какво?

— Господи! Сигурно се опитват да ти поднесат истината постепенно, но ми се струва… — Тя клати глава и загризва един от ноктите си. — Лично аз мисля, че е по-добре да научиш веднага.

— Какво да науча? — започвам да се плаша. — Какво, Ейми? Кажи ми!

Отначало тя се колебае, след това става.

— Чакай тук — изфучава от стаята. След малко се връща с бебе азиатче на около годинка. Детето е в гащеризон, държи шише сок и ми се ухилва доволно.

— Това е Ленън — отвръща тя и изражението й омеква. — Синът ти.

Аз ги зяпвам, замръзнала от ужас. Какви ги говори това момиче?

— Сигурно и него не помниш? — Ейми го гали нежно по главата. — Осинови го от Виетнам преди шест месеца. Страшна работа беше. Наложило ти се да го измъкнеш нелегално от страната в раницата си. За малко да те арестуват!

Осиновила съм дете? Усещам, че ми става студено. Не е възможно да съм станала майка. Не съм готова. Не знам нищо за бебетата.

— Кажи здрасти на детето си! — Тя го понася към леглото и токчетата й тракат по пода. — Той ти казва „май-ми“, между другото.

— Май-ми ли?

— Здрасти, Ленън — промълвявам най-сетне, гласът ми е напрегнат от неудобство. — Аз… аз съм май-ми! — Опитвам се да говоря с майчински гукащ глас. — Ела при май-ми!

Вдигам поглед и забелязвам, че устните на Ейми потръпват. В следващия момент тя се изкисква и покрива устата си с ръка.

— Извинявай!

— Ейми, какво става? — поглеждам я и заподозирам нещо. — Това бебе наистина ли е мое?

— Видях го в коридора, като идвах — продължава да се киска тя. — Просто не се сдържах. Да се беше видяла само! — тя се залива от смях. — Хайде, май-ми!

Чувам приглушени викове пред вратата.

— Това сигурно са родителите му — съскам ужасено аз. — Противна малка… Върни им го веднага!

Отпускам се облекчено на възглавниците и усещам, че цялата ми глава пулсира. Нямам никакво дете.

Не мога да преглътна новата Ейми. Беше толкова сладко и невинно дете. Гледаше „Спящата красавица“ отново и отново, захапала палец. Как е могла да се промени толкова много?