Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Нека да не говорим по този въпрос, мила. Беше много отдавна. — Тя се изправя, сякаш иска да се отдръпне от въпросите ми. — Кажи, обядва ли нещо? На мен не ми остана време да хапна, грабнах набързо едно варено яйце с препечена филийка. Ще отида да взема нещо и за двете. Да се храниш добре, Лекси — добавя тя. — И да престанеш с тези дивотии без въглехидрати. Един картоф няма да те убие.

Без въглехидрати ли каза? Така ли съм влязла във форма? Поглеждам непознатите си слаби крака. В интерес на истината изглеждат така, сякаш не знаят какво е картоф.

— Външният ми вид е доста променен, нали? — не се стърпявам аз. Малко ми е притеснено. — И косата, и зъбите…

— Да, различна си — тя ме стрелва с поглед. — Всичко стана толкова постепенно, че дори не съм забелязала.

За бога! Как е възможно да не забележиш, че дъщеря ти се е превърнала от дебеличка Зъбатка в слаба, загоряла и добре поддържана жена?

— Няма да се бавя — мама грабва бродираната си ръчна чанта. — Ейми ще дойде всеки момент.

— Ейми тук ли е? — Настроението ми се оправя в мига, в който си представям малката си сестра в розово кожухче, дънки с бродирани цветя и симпатичните гуменки, които светят, когато танцува.

— Отиде да купи бонбони. — Мама отваря вратата. — Много обича ментовия „Киткат“.

Тя хлопва вратата. Вече са измислили ментов „Киткат“, значи.

2007 година е наистина напълно различен свят.

Ейми не ми е полусестра, нито доведена сестра, както предполагат повечето хора. Тя ми е стопроцентова сестра. Само че хората се объркват, защото: 1. Разликата ни е дванайсет години. 2. Мама и татко са се разделили, преди тя да се роди.

„Разделили“ е прекалено силна дума. Не съм сигурна какво точно се е случило, знам само, че татко не се мяркаше често, докато бях малка. Официалната версия беше, че работи в чужбина. Истинската причина бе, че е бил несериозен тип и нехранимайко. Бях на осем, когато чух една от лелите ми да го описва по този начин на коледното тържество. След това ме видя, притесни се и смени темата, затова реших, че „нехранимайко“ е грозна псувня, но така и не я забравих.

Първия път, когато ни напусна, бях на седем. Мама каза, че бил заминал в Америка по работа, така че, когато Мелани от училище започна да разправя, че го била виждала в магазина с някаква жена в червени дънки, аз й казах, че е дебела лъжкиня. Той се прибра няколко седмици по-късно, уморен — от разликата във времето, както обясни. Когато поисках подарък, той ми даде пакетче дъвка „Ригли“. Нарекох я американската дъвка и я показах на всички в училище — докато Мелани не ми показа етикета от магазина. Никога не признах пред татко, че знам истината, не признах и пред мама. Май през всичкото време знаех, че не е ходил в Америка.

Две години по-късно той изчезна отново, този път за няколко месеца. След това започна да се занимава с недвижими имоти в Испания, но работата му се провалила. Накрая попадна в някаква пирамида и се опита да въвлече всичките си приятели. Междувременно беше станал алкохолик… след това заживя известно време с някаква испанка… а мама продължаваше да го чака. Накрая, преди около три години, се премести в Португалия завинаги, очевидно, за да избяга от данъчните.

Мама имаше не един и двама приятели през годините, но двамата с татко така и не се разведоха. Очевидно след едно от коледните му посещения, след като са пийнали повечко, двамата вероятно са…

Както и да е. Не ми се иска да си представям какво точно е станало. След това се появи Ейми. Тя е най-очарователното създание, което не спира да слуша диско и умира да сплита косата ми на милион плитчици.

Стаята утихна, след като мама излезе. Наливам си чаша вода и отпивам на бавни глътки. Мислите ми са неясни и разпилени, все едно че е паднала бомба. Чувствам се като криминолог, който се опитва да събере отделните частици, за да изясни какво става.

Някой чука предпазливо на вратата и аз вдигам поглед.

— Да. Влез.

— Здрасти, Лекси.

Непозната на около шестнайсет се промъква в стаята. Висока и страшно слаба, дънките й са с много ниска талия, на пъпа има пиърсинг, косата й е щръкнала на сини кичури и се е наплескала с поне пет пласта спирала. Нямам представа коя е.

— Господи! — тя покрива устата си с ръка, когато ме вижда — Лицето ти е прецакано. Боли ли?

— Не много — отвръщам любезно. Момичето присвива очи и ме наблюдава.

— Лекси… аз съм. Не ме ли позна?

— Ами… — мръщя се и ми става неловко. — Виж, много съжалявам, но катастрофирах и имам проблеми с паметта. Сигурна съм, че сме се срещали…