Софи Кинсела: Повелителката на метлата

— Господи! — Той се хваща за главата. — Не започвай отново, Саманта.

— Не се опитвай да ме убеждаваш — прекъсвам го аз. — Вече взех решение. Не мога да стана като вас. Просто не е за мен. Изобщо не трябваше да тръгвам.

— Това заради градинаря ли е? — Струва ми се отчаян. — Защото, честно казано…

— Не! Заради мен е! Просто… — Поколебавам се, докато търся подходящите думи. — Гай… не искам да се превърна в човек, който не поглежда през прозореца.

Повече от очевидно е, че Гай не разбира. Не очаквах да разбере.

— Довиждане. — Отварям вратата и прекрачвам, ала Гай ме сграбчва.

— Саманта, за последен път те моля, престани с тези глупости! Познавам те! Ти си адвокат.

— Изобщо не ме познаваш, Гай! — Думите ми избухват гневно. — Не се опитвай да ме причислиш към… някаква категория! Не съм адвокат! Аз съм човек!

Дръпвам ръката си и хлопвам вратата. Цялата треперя. Веднага след това вратата се отваря отново и Доминик и операторите хукват след мен.

— И така! — продължава да нарежда Доминик в микрофона. — Невероятен обрат на събитията. Саманта Суитинг сложи кръст на блестящата кариера на правист!

На този наистина ще му ударя един.

Докато влакът потегля, зървам Гай и останалите партньори да се взират ужасени в мен. Този път наистина отрязах пътя си назад.

Останалите пътници се разотиват и ме оставят сама. Единствената ми компания на гара Хидъртън е сакът. Дори нямам представа къде се намира Хидъртън. Операторът е насочил камерата към мен, а хората ни зяпат любопитно.

Какво да правя сега?

— Саманта е впила поглед в релсите и не знае накъде да поеме. — Гласът на Доминик е притихнал и изпълнен със съчувствие.

— Не знам — съгласявам се аз.

— Преди час бе притисната от отчаянието след загубата на любимия човек. Сега вече не може да разчита и на работата си. — Той замълчава, след това добавя със скръбен глас: — Кой знае какво черни мисли се роят в главата й.

Този какво намеква? Да не би да си мисли, че ще се хвърля под следващия влак? Много ще му хареса, нали? Сигурно ще спечели наградата „Еми“.

— Добре съм. — Вирвам брадичка и стисвам сака още по-силно. — Ще се оправя. Аз… постъпих правилно.

Когато оглеждам празната гара, усещам как паниката настъпва. Нямам никаква представа кога ще дойде следващият влак. Да не говорим, че нямам представа къде искам да отида.

— Реши ли какво да правиш, Саманта? — пита Доминик и бутва микрофона под носа ми. — Имаш ли цел?

Този няма ли да ме остави на мира?

— Понякога не ти е необходима цел в живота — отвръщам отбранително аз. — Не ти трябва да знаеш колко голяма е картината. Просто трябва да решиш каква ще бъде следващата ти стъпка.

— И каква ще бъде твоята следваща стъпка?

— Аз… аз… ами… все още мисля. — Обръщам гръб на камерата и се отправям към чакалнята. Когато приближавам, забелязвам, че към мен пристъпва човек от охраната.

— Ъъъ… здравейте — започвам аз. — Искам да отида… — Замълчавам, обзета от несигурност. Къде съм тръгнала? — Отивам в… ъъъ…

— Къде? — пита услужливо охраната.

— В… Корнуол — обяснявам аз.

— Корнуол ли? — Той май се стъписа. — Къде по-точно в Корнуол?

— Не знам. — Преглъщам. — Не знам точно. Само че трябва да отида колкото е възможно по-бързо.

Едва ли се продават много разсадници в Корнуол. Ще открия който ми трябва. Ще го намеря. Все някак ще се справя.

— Добре. — Човекът свива вежди. — Ще трябва да проверя в разписанието… — Влиза обратно в стаята си. Чувам, че Доминик мърмори нещо в микрофона, но изобщо не ми пука.

— И така… — Човекът се появява с някакъв лист. — Страхувам се, че ви чакат шест прекачвания, за да стигнете в Панзънс. Освен това ще струва сто и двайсет лири. Има още време, докато влакът пристигне — обяснява той, а аз му подавам парите. — Втори коловоз.

— Благодаря. — Дръпвам си билета, грабвам сака и се насочвам към надлеза. Зад мен припкат Доминик и операторите.

— Струва ми се, че Саманта не е в състояние да разсъждава трезво — обяснява задъхано той. — Напрежението я е извадило от равновесие. Кой знае каква прибързана стъпка ще предприеме?

Значи той наистина иска да скоча, така ли? Няма да му обръщам повече внимание. Застанала съм на платформата, пълна с решителност, и гледам настрани, за да не ме хване камерата.

— Няма постоянен адрес, няма на кого да разчита — чувам аз гласа му. — Саманта се отправя на дълго пътуване с неизвестен край, за да открие мъжа, който я отблъсна преди няколко часа. Говоря за същия мъж, който си замина, без дори да се сбогува с нея. Дали това е разумно?