Софи Кинсела - Повелителката на метлата

— Ето, заповядай! — Гай стоварва тежка папка в скута ми. — Това е сделката на „Саматрон“. Хващай се на работа.

Поглеждам купчината. Едно време, когато поемех някоя нова сделка, адреналинът ми избликваше на секундата. Мечтаех да съм първата, която да забележи някое несъответствие. Само че в момента ми е все едно.

Останалите в купето са се заели с работа. Преравям договора и се опитвам да призова стария ентусиазъм. Хайде. Отсега нататък това ще бъде животът ми. Щом попадна отново във въртележката, нещата ще си дойдат на мястото.

— От готварски книги към договори — продължава Доминик. — От дървени лъжици към многомилионни сделки.

Този тип започва страшно да ме дразни.

Насочвам вниманието си към договора. Думите се сливат пред погледа ми и аз не успявам да се, съсредоточа. Мисля за Натаниъл. Опитах се да му позвъня, но той не отговаря. Не отговаря и на есемесите ми. Все едно, че не иска да знае повече за мен.

Как може да сложи край на всичко? Как можа да си тръгне?

Очите ми се замъгляват от сълзи и аз мигам бързо, за да ги прогоня. Не мога да плача. Аз съм старши партньор. Старшите партньори не плачат. Докато се опитвам да се овладея, поглеждам през прозореца. Май влакът намалява, което ми се струва странно.

— Съобщение за пътниците… — разнася се глас по високоговорителите. — Влакът ще има извънредни спирки в Хидъртън, Марстън Бридж, Бридбъри.

— Какво? — вдига глава Гай. — Това не е ли експрес?

— Мили боже — мръщи се Дейвид Елдридж. — Колко време ще се забавим.

— …ще пристигнем на гара Падингтън половин час по-късно от разписанието — продължава гласът. — Моля да ни извините…

— Цял половин час! — Дейвид Елдридж вади мобилния си телефон. — Налага се да променя срещата.

— Трябва да откажа на „Патинсън Лоб“. — Гай също е вбесен и вече набира номер. — Здрасти, Мари. Гай се обажда. Влакът се прецака. Ще закъснея половин час…

— Промени срещата с Дерек Томлинсън… — нарежда Дейвид.

— Отложи за по-късно хората от „Патинсън Лоб“, определи нова среща за онзи от „Правист“…

— Давина — обяснява Грег Паркър. — Проклетият влак не е експрес. Кажи на останалите, че ще закъснея с половин час. Ще изпратя имейл… — Той затваря и веднага се хваща за миникомпютъра. След секунда Гай вади неговия джобен компютър.

Наблюдавам паниката им и не мога да повярвам. Те са невероятно стресирани. Оказва се, че влакът ще закъснее. Това е просто някакъв половин час. Трийсет минути. Какво толкова?

И аз ли трябва да съм такава? Май съм забравила как става. Може дори да съм забравила какво е да си адвокат.

Влакът бавно спира на гара Хидъртън. Поглеждам през прозореца и ахвам. Във въздуха се носи огромен балон, пълен с горещ въздух, на не повече от метър над сградата. От кошницата под него хората махат. Сякаш е долетял от някоя приказка.

— Вижте! — възкликвам аз. — Погледнете го!

Никой не трепва. Всички са заети да пишат имейли.

— Вижте! — настоявам аз. — Невероятно е! — Отново никакъв отговор. Никой не се интересува от друго, освен от съдържанието на джобните си компютри. Ето че балонът отпътува нанякъде. След миг само и ще се скрие от погледа ми. А те дори не го зърнаха.

Поглеждам ги. До мен са се настанили най-видните представители в света на правистите, облечени в поръчкови костюми за хиляди лири, стиснали в ръце последното изобретение в света на компютрите. Те пропускат живота, а дори не се интересуват какво губят. Живеят в техен затворен свят.

Мястото ми не е сред тях. Техният свят вече не е за мен. Аз не съм една от тях.

В същия момент разбирам истината. Никога повече няма да се чувствам добре сред тези хора. Преди може и да е било друго, ала вече е различно. Не мога да го направя. Не мога да прекарам живота си в заседателни зали. Не мога да се паникьосвам заради всяка изгубена минута. Не мога да си позволя да пропусна още от живота.

Докато седя в купето с договорите в скута, усещам как в мен се трупа напрежение. Правя грешка. Това е грешка. Мястото ми не е тук. Не искам това от живота. Не искам да съм такава. Трябва да се махна. При това веднага.

Хората слизат, други се качват, хлопват се врати, разнасят багаж. Колкото е възможно по-спокойно посягам към чантата, грабвам и сака и ставам.

— Съжалявам — започвам аз. — Допуснах грешка. Току-що разбрах.

— Какво! — Гай вдига поглед.

— Съжалявам, че ви изгубих времето. — Гласът ми потрепва едва забележимо. — Само че… не мога да остана. Не мога да го направя.