Софи Кинсела: Повелителката на метлата

Само след миг трите помощнички на Хилари са претопени сред журналистите, портата е отворена и пътят ми е чист. Изскачам на улицата, без дори да погледна назад.

Докато пристигна в пъба, чорапогащникът ми е станал целият на бримки. Косата ми вече не е на кок, гримът ми е потекъл заради жегата, а гърдите ме болят от бързината.

Пет пари не давам. Трябва да намеря Натаниъл. Трябва да му кажа, че той е най-важният човек в живота ми, по-важен дори от работата.

Трябва да му кажа, че го обичам.

Как съм могла да не го разбера досега, защо не съм му го казала? Очевидно е, че съм била сляпа.

— Еймън! — провиквам се аз, когато приближавам, и той вдига изненадан поглед. — Трябва да говоря с Натаниъл. Къде е?

— Сега ли? — Еймън ми се струва объркан. — Саманта, изпусна го. Вече тръгна.

— Тръгна ли? — Спирам задъхана. — Къде е тръгнал?

— Да огледа разсадника, който искаше да купи. Тръгна преди малко с колата.

— За разсадника в Бингли ли говориш? — Въздъхвам облекчено. — Би ли ме закарал? Много е важно да говоря с него!

— Не е там… — Еймън потрива поруменялото си лице и поглежда напред. Не смея да откъсна очи от него и усещам някакво лошо предчувствие. — Саманта… той тръгна за Корнуол.

Шокът ме разтърсва. Не мога да кажа и дума. Не мога да помръдна.

— Мислех, че знаеш. — Еймън пристъпва към мен и заслонява очи от слънцето. — Каза, че щял да остане там две седмици. Мислех, че ти е казал.

— Не е — едва успявам да отвърна аз. — Не ми е казал.

Краката ми омекват. Отпускам се на един от варелите и усещам, че главата ми ще се пръсне. Заминал е за Корнуол просто така. Дори не сме си казали „довиждане“. Дори не сме говорили по този въпрос.

— Остави ти бележка, ако минеш. — Еймън рови в джобовете си и вади плик. Подава ми го и се мръщи притеснен. — Съжалявам, Саманта.

— Няма нищо. — Успявам да се усмихна. — Благодаря ти, Еймън. — Поемам плика и вадя листа.

С,

Май и двамата знаем, че това е краят. Нека спрем дотук. Искам само да ти кажа, че това лято бе наистина съвьршено.

По бузите ми се стичат сълзи, докато препрочитам бележката отново и отново. Не мога да повярвам, че е заминал. Как може да се откаже от връзката ни? Как е могъл да се вслуша в думите на Гай, какво ли си мисли? Как може да си тръгне просто така?

Щяхме да се справим. Нима не разбираше? Не усещаше ли, че щеше да се получи?

Чувам някакъв звук и виждам Гай и тълпа журналисти да се скупчват около мен. Дори не съм ги забелязала.

— Махайте се — прошепвам аз. — Оставете ме на мира.

— Саманта — започва тихо Гай. — Знам, че си наранена. Съжалявам, че те разстроих.

— Ще те прасна още веднъж. — Избърсвам очите си с опакото на ръката. — Сериозно говоря.

— В момента положението може и да ти се струва лошо — Гай поглежда бележката, — но те чака блестяща кариера.

Не му отговарям. Раменете ми са отпуснати, носът ми тече, обилно напръсканата ми с лак коса е паднала над лицето ми.

— Бъди разумна. Няма да се хванеш отново да чистиш тоалетни. Вече нищо не те задържа тук. — Гай пристъпва напред и оставя лъскавите обувки до мен. — Хайде, старши партньоре! Всички чакат.

Цялата съм изтръпнала. Всичко свърши. Седя във вагон първа класа във влака за Лондон заедно с останалите партньори. След два часа ще бъда вкъщи. Обула съм нов чорапогащник. Гримирана съм отново. Дори имам ново изявление за пред журналистите, което бе надраскано набързо от Хилари. „Приятелите ми от Долно Ибъри винаги ще останат в сърцето ми, но в живота ми най-важното в момента е кариерата в «Картър Спинк».“

Успях да прочета всичко доста убедително. Дори се усмихнах и стиснах ръката на Дейвид Елдридж. Дано да сложат тази снимка до другата, на която удрям Гай. Може и така да стане.

Влакът потегля, усещам как ме сграбчва болка и затварям очи, за да се овладея. Постъпвам правилно. Всички го казаха. Отпивам глътка капучино, след това още една. Ако изпия достатъчно кафе, може и да се посъживя. Може да престане да ми се струва, че съм в някакъв сън.

Срещу мен се е настанил операторът от телевизията. Очилата му са хубави и е облечен в дънково яке. Усещам, че е насочил камерата към мен, непрекъснато нагласява на фокус и улавя всяко мое изражение. Нямах нужда точно от това.

— И така, правистката Саманта Суитинг си тръгва от селото, в което всички я познаваха като домашна помощница — коментира Доминик. — Въпросът е… има ли съмнения? Съжалява ли? — Поглежда ме въпросително.

— Нали щеше само да наблюдаваш, без да ме тормозиш? — сопвам се грозно аз.