Стивън Кинг - 1408

— Опитах се да го убедя да не влиза в тази стая — промълви Олин. Тъй като по цял ден слушаше уморени пътници и капризни гости да се оплакват от какво ли не — от липсата на чисти кърпи в стаите до подбора на списанията, които се предлагат на щанда за пресата, заплахите на агента не му направиха впечатление. — Опитах всичко възможно. Ако някой е проявил небрежност през онази нощ, то това е вашият клиент, господин Фаръл. И знаете ли защо? Защото беше прекалено самонадеян и не вярваше в историите за призраци. Поведението му беше, меко казано, неразумно. Не, направо опасно за живота му. Обзалагам се, че вече е променил възгледите си.

Въпреки неприятното чувство, което записът вдъхваше на Фаръл, той все пак искаше Майк да го прослуша, да го разтълкува, може би да го използва за написването на нова книга. Знае, че в случилото се с Енслин се съдържа достатъчно материал не за разказ, не само за една глава, а за цяла книга. Книга, която ще има много по-голям успех от поредицата с названието „Десет нощи в…“ Разбира се, не вярва на твърденията на Майк, че е приключил не само със съчиняването на разкази за приведения, ами с писателската си кариера. Авторите на бестселъри понякога имат подобни изблици, това е всичко. Държат се като примадони, но в крайна сметка именно затова са преуспели писатели.

Майк Енслин пък си дава сметка, че се е отървал леко… предвид обстоятелствата. Можеше да получи много по-тежки изгаряния; ако Диърборн не го беше посипал с бучки лед, като нищо щеше да изтърпи поне трийсет операции за присаждане на кожа вместо четири. Отляво на шията още има белези, но лекарите в бостънския Институт по изгаряния твърдят, че с течение на времето те ще се заличат от само себе си. Знае още, че раните от изгарянията, които месеци след кошмарната нощ му причиняваха нечовешки болки, бяха необходими. Ако не беше кибритът с безвкусната, старомодна картинка върху кутийката, щеше да умре в стая 1408, а смъртта му щеше да бъде неописуема. В смъртния акт, издаден от съдебния лекар, сигурно щеше да пише, че той е починал от инфаркт, но истината щеше да бъде по-страшна.

Много по-страшна.

Зае и това, че извади късмет, задето написа три популярни книги за призраци, къщи и замъци, обитавани от привидения, преди наистина да попадне на място, завладяно от зъл дух. Сам Фаръл може би не вярва, че Майк Енслин е дотук с писането, но не се и налага; Майк го знае и заради двама им. Не може да напише дори пощенска картичка, без да го побият ледени тръпки и да му прилошее. Случва се, когато само гледа писалка (или диктофон), да си помисли: „Картините бяха окачени накриво. Опитах се да наместя картините.“ Не знае какво означава това. Не си спомня нито картините, нито каквото и да било от стая 1408… и слава Богу. Напоследък има проблеми с кръвното налягане (лекарят му обясни, че е често явление при хора с тежки изгаряния, и му предписа таблетки), зрението му не е наред (офталмологът му предписа капки), непрекъснато има болки в гърба, простата му се е увеличила… но това не е болка за умиране. Знае, че не е първият, който се е спасил от стая 1408, без наистина да се спаси — Олин се опита да му го каже — ала и това не е толкова страшно. Поне спомените му за онази нощ напълно са заличени. Понякога има кошмари, всъщност доста често (всъщност почти всяка нощ, мамка му!), обаче почти никога не си ги спомня, като се събуди. Останало е само усещането, че предметите започват да се заоблят и да се разтапят, както се бе разтопил корпусът на диктофона.

Премести се да живее в Лонг Айлънд и когато времето е хубаво, прави дълги разходки по брега. По време на една разходка само веднъж беше на границата да изрече онова, което си спомня за случилото се през седемдесетте минути, прекарани в стая 1408

— Никога не е било човек — каза с треперлив глас, обръщайки се към прииждащите вълни. — Привиденията… те поне някога са били хора. Онова в стената обаче… онова в стената…

Казват, че времето лекува. Той се надява с течение на времето кошмарите да изчезнат като белезите на шията му. Ала междувременно нощем осветлението в спалнята му е включено, та като се събуди от някой страшен сън, веднага да види къде се намира. В къщата няма телефон; в подсъзнанието му е загнездено нещо, което го кара да мисли, че ако вдигне слушалката, ще чуе дрезгав глас: „Това е девет ! Девет! Убихме твоите приятели! Всеки приятел вече е мъртъв!“

А когато слънцето залезе и вечери те са безоблачни, той спуска щорите и завесите на всички прозорци. Седи като човек в тъмната стаичка на фотограф, докато часовникът го извести, че светлината — дори най-слабото зарево на хоризонта — е угаснала.