Стивън Кинг - 1408

Майк отново се задъхваше като бегач на дълги разстояния, приближаващ финала, притисна ръка до гърдите си, сякаш да укроти полудялото си сърце. В големия джоб на пъстрата, безвкусна риза, напипа диктофона. Допира до солидната и позната вещ му помогна донякъде да възвърне здравия си разум. Осъзна, че си тананика… а стаята му приглася, все едно хиляди гърла са скрити зад отвратителните тапети. Осъзна и още нещо — толкова му се повдигаше, че стомахът му сякаш плуваше в собствените си мазни сокове. Усещаше как въздухът се сгъстява и притиска тъпанчетата му като съсиреци.

Ала все пак до някъде бе възвърнал душевното си равновесие… достатъчно, за да бъде сигурен в едно — трябва да повика помощ, преди да е станало прекалено късно. Пет пари не дава, че Олин ще се подсмихва под мустак (като същевременно си придава вид на сервилен хотелиер) и ще заяви, че го е предупредил; мисълта, че Олин чрез някакъв химикал е предизвикал странните възприятия и смразяващия страх, се беше изпарила от съзнанието му. Виновна е стаята. Проклетата стая!

Искаше му се да сграбчи слушалката на старомодния телефон, двойник на онзи в спалнята. Вместо това безпомощно се загледа в ръката си, която се протегна към масата като на забавен кадър… толкова напомняше на ръката на леководолаз, че той почти очакваше да види как от нея се издигат въздушни мехурчета.

Вкопчи пръсти в слушалката и я вдигна. Другата му ръка се протегна със същото забавено движение и набра нула. Като допря слушалката до ухото си, той чу поредица от изщраквания, придружаващи връщането на шайбата на изходното положение. Все едно гледаше телевизионното състезание „Колелото на късмета“ — ще въртите ли колелото или ще се опитате да отговорите на въпроса? Запомнете, че ако не дадете правилен отговор, ще бъдете изхвърлени на снега на магистралата за Кънектикът и вълците ще ви разкъсат.

Не чу сигнал за свободна линия, а някакъв хриплив глас:

— Това е девет ! Девет! Това е девет ! Девет! Това е десет ! Десет! Убихме твоите приятели! Всеки приятел вече е мъртъв! Това е шест ! Шест!

С нарастващ ужас Майк се вслушваше не в думите, произнасяни от гласа, а от неговата дрезгава празнота. Не беше механичен, но не беше и човешки. Беше гласът на стаята. Невидимото присъствие, излъчващо се от стените и от пода, което сега му говореше по телефона, нямаше нищо общо с което и да било свръхестествено или паранормално явление, за което беше чел. Тук имаше нещо извънземно.

Не, още не е тук… ала идва. Гладно е и ти си неговата вечеря.

Майк се обърна, слушалката се изплъзна от безжизнените му пръсти и се полюшна на навития кабел както се полюшваше стомахът му, от нея продължаваше да звучи дрезгавият глас:

— Осемнайсет! Това е осемнайсет! Тичай в скривалището, когато прозвучи сирената! Това е четири ! Четири!

Той машинално извади цигарата иззад ухото си, захапа я и измъкна от джоба на шарената си риза кибритената кутийка с картинка, изобразяваща портиер със старомодна униформа, без да осъзнава, че след девет години въздържание се кани да запали цигара.

Пред очите му стаята започна да се топи. Ъглите и правите линии като че провисваха — не се изкривяваха, а се превръщаха в мавритански арки, които заплашваха да го ослепят. Стъкленият полилей се проточи като гъста слюнка. Картините се огънаха и заприличаха на предни стъкла на автомобили от миналото. Иззад стъклото на картината, окачено до вратата към спалнята, жената със старомодна вечерна рокля, кървящи гърди и канибалска усмивка, разкриваща заострените й зъби, рязко се извърна и хукна нагоре по стълбището; при движението си не издаваше нито звук, сякаш бе героиня от ням филм. От телефонната слушалка продължаваше да се разнася глас, който звучеше като гласа на електрическа машинка за подстригване, ако можеше да говори:

— Пет! Това е пет ! Не обръщай внимание на сирената! Дори ако излезеш от тази стая, никога няма да излезеш от нея! Осем! Това е осем !

Вратите към спалнята и към коридора започнаха да се накланят напред и да се разширяват по средата, образувайки сводове, през които да преминат безформени сатанински същества. Светлината заблестя по-ярко, започна да пари и изпълни помещението със жълто-оранжево зарево. В тапетите зейнаха малки черни прорези, които бързо се разраснаха и се превърнаха в усти. Подът се вдлъбна… сега Майк чу приближаването му… приближаването на обитателя на стая 1408, съществото в сенките, което говореше с хриплив глас.