Стивън Кинг: 1408

Диърборн смътно си спомняше тези подробности. Спомняше си и още нещо, което му беше направило впечатление — от запалената риза се излъчваше прекалено силна светлина — знойна жълто-оранжева светлина, която му напомни за пътуването до Австралия заедно с брат му преди две години. Взеха под наем всъдеход и прекосиха Великата австралийска пустиня — пътуването беше страхотно, но и страшничко. Най-страховити бяха грамадните скали по средата на пустинята, наречени Еърс Рокс. Стигнаха до тях по залез слънце и светлината, падаща върху издяланите мъжки лица, бе като тази… знойна и странна… дори неземна…

Той коленичи до горящия човек, който вече не гореше, а тлееше, до човека, покрит с ледени кубчета, и го преобърна, за да угаси пламъчетата, облизващи гърба на ризата. Мимоходом забеляза, че кожата от дясната страна на шията му е опушена и е покрита с мехури, а връхчето на ухото му като че ли се е стопило, но иначе… иначе…

Диърборн вдигна поглед и му се стори — разбира се, беше пълна лудост, но му се стори, че вратата на стаята, от която беше изскочил горящият човек, е изпълнена с червеникавата светлина на австралийски залез, знойната светлина на пуст свят, обитаван от същества, каквито не е виждал нито един човек. Светлината беше ужасяваща (също като монотонното бръмчене, сякаш издавано от електрическа машинка за подстригване, която се опитва да проговори), но го привличаше като магнит. Искаше му се да пристъпи в нея. Да види какво се крие от другата страна.

Може би Майк също спаси живота на Диърборн. Забеляза, че Руфъс става, сякаш вече не се интересува от човека на пода, и че лицето му е изпълнено с пулсиращата светлина, бликаща от стая 1408. Помнеше всичко с много по-големи подробности отколкото продавача на шевни машини, но в крайна сметка Руфъс Диърборн не бе принуден да се самозапали, за да оцелее.

Той сграбчи за панталона спасителя си.

— Не влизай там! — изрече задавено, с глас, прегракнал от дима. — Завинаги ще останеш там.

Диърборн спря и се втренчи в зачервеното, покрито с мехури лице на човека на пода.

— Там има призраци — добави Майк; думите му сякаш бяха вълшебно заклинание, защото вратата на стая 1408 гневно се затръшна, преграждайки пътя на светлината, заглушавайки страховитото бръмчене, напомнящо на говор.

Руфъс Диърборн, един от най-способните служители на компанията за шевни машини „Сингер“, изтича до асансьорите и включи противопожарната аларма.

В учебника „Лечение на изгаряния — диагностичен подход“, шестнайсетото издание на който излезе от печат близо шестнайсет месеца след краткия престой на Майк Енслин в стая 1408 в хотел „Долфин“, е поместена интересна снимка на писателя. На нея се вижда само торсът, но това наистина е Майк. Познава се по бялото квадратно петно отляво на гърдите му. Плътта около него е подута и зачервена, на някои места дори има изгаряния втора степен. Белият квадрат бележи мястото на джоба на късметлийската хавайска риза, в който бе пъхнат диктофонът.

Пластмасовият корпус на диктофона се е поразтопил от високата температура, но устройството още работи, лентата е наред. Не са наред изреченията, които са записани на нея. След като три-четири пъти прослуша касетата, Сам Фаръл, агентът на Майк, я захвърли в сейфа си и се престори, че не забелязва как е настръхнала кожата на кльощавите му ръце, загорели от слънцето. Оттогава не я е изваждал. Не изпитва желание отново да я прослуша или да пусне записа, за да задоволи любопитството на приятелите си, някои от които на драго сърце биха извършили убийство, само и само да чуят записаните думи на Енслин; хората, които принадлежат към издателски бизнес в Ню Йорк, са тясно свързани и слуховете бързо се разпространяват.

На Фаръл не му допадна гласът на Майк, запечатан на лентата, не му допадна онова, което казва Майк ( „Всъщност една зима брат ми беше разкъсан от вълци на магистралата за Кънектикът“ … да му се не види, какво ли означава това?), а най-много не му допадат звуците на фона на гласа — понякога са като жвакането на дрехите, въртящи се в пералня, в която е изсипан прекалено много прах, друг път сякаш бръмчи старомодна машинка за подстригване… а понякога приличат на човешки глас.

Докато Майк беше в болницата, някой си Олин — управителят на проклетия „Долфин“, представете си — посети Сам Фаръл с молба да прослуша записа на диктофона. Той категорично отказа, после предложи на господин Олин незабавно да се разкара от кантората му и по пътя към скапания си хотел да благодари на Бога, че Майк Енслин е решил да не съди управата за проявена небрежност.