Стивън Кинг: 1408

„Привижда ми се“ — помисли си Майк и, разбира се, това беше самата истина. Без да затваря очи, се втренчи в листа и видя фрази на английски, всяка описваща лакомство, предлагано за закуска. Яйца на очи, палачинки с различни сладка, пресни плодове; никакво пилешко, панирано в изпражнения. И все пак…

Той се обърна и като пристъпи бавно, се измъкна от пространството между стената и леглото, което вече му се струваше тясно като гроб. Сърцето му биеше толкова силно, че заплашваше да изскочи от гърдите му. Очите му пулсираха. В стая 1408 наистина витаеше някакво зловещо присъствие… много зловещо . Изведнъж си спомни, че Олин бе споменал за отровен газ — да, чувстваше се като обгазен или сякаш са го принудили да пуши хашиш, смесен с отрова от насекомо. Ах, този проклетник Олин — и това е негово дело! Нищо чудно да го е извършил със съдействието на хората от охраната на хотела. Пуснали са през отдушниците отровен газ! Наглед няма отдушници, но вероятно са замаскирани!

Майк се огледа като животно, впримчено в капан. Сливата я нямаше на нощното шкафче вляво от леглото. Всъщност и чинията липсваше. Върху полираната повърхност нямаше нищо. Той се обърна, тръгна обратно към всекидневната… и се вкамени. На стената висеше картина. Не беше съвсем сигурен — в сегашното си състояние не беше сигурен дали наистина се казва Майк — но нещо му подсказваше, че като влезе в спалнята, до вратата нямаше картина. Платното беше натюрморт — една слива в алуминиева чиния, поставена по средата на грубо скована маса. Върху пода и чинията падаше потискаща жълто-оранжева светлина.

„Светлина за танго — помисли си. — Светлина, която кара мъртвите да излязат от гробовете си и да затанцуват танго. Светлина, която…“

— Трябва да се махна от тук — прошепна и олюлявайки се, влезе обратно в дневната. Направи му впечатление, че при всяка стъпка обувките му издават странен жвакащ звук, като че ли подът се беше превърнал в блатиста почва.

Картините на стената на дневната отново се бяха изместили, имаше и други промени. Жената на стълбището беше разголила гърдите си и ги стискаше в дланите си. От зърната капеше кръв. Тя гледаше Майк право в очите и свирепо се усмихваше. Изпилените й заби бяха заострени като на акула. Вместо матроси на палубата на платнохода стояха мъже и жени с бледи лица. Човекът най-вляво, намиращ се почти до кърмата, носеше кафяв спортен костюм и държеше бомбе. Косата му беше намазана с брилянтин и сресана на път по средата. Изглеждаше изплашен до смърт, погледът му беше празен. Майк знаеше името му — това беше Кевин О’Мали, първият гост на хотела, настанен в номер 1408, който е търгувал с шевни машини и през октомври 1910 година се е хвърлил през прозореца на тази стая. До него стояха хората, които са умрели тук — всички изглеждаха потресени и ужасени, помежду им се забелязваше странна прилика. Сякаш принадлежаха към едно и също семейство, чиито членове са умствено изостанали и се сношават помежду си.

Купата с плодовете беше изчезнала от натюрморта, на нейно място се мъдреше отсечена човешка глава. Жълто-оранжевата светлина хвърляше отблясъци върху хлътналите страни, отпуснатите устни, изцъклените очи, цигарата, затъкната зад ухото.

Майк хукна към вратата, всяка негова стъпка се придружаваше от жвакащ звук, ала сега подметките му сякаш залепваха за пода. Разбира се, не можа да отвори вратата. Предпазната верига не беше поставена, резето не беше спуснато, но вратата не помръдваше.

Задъхвайки се от ужас, той се обърна, прекоси помещението (имаше усещането, че гази в дълбока вода) и се доближи до бюрото. Виждаше как се развяват завесите от двете страни на прозореца, който беше открехнал, ала не чувстваше полъха на чист въздух. Като че ли стаята изсмукваше живителната струя. Още чуваше клаксоните на автомобилите, преминаващи по Пето Авеню, но сега звукът сякаш идваше отдалеч. Ами саксофона? Чува ли саксофона? Може би стаята е откраднала мелодичността, чува се само фучене, все едно вятърът свири в дупката на шията на мъртвец или в бутилка, пълна с отрязани пръсти, или…

„Престани!“ — опита се да каже, но вече не беше в състояние да говори. Сърцето му биеше лудо; ускори ли още малко темпото, със сигурност ще се пръсне. Диктофонът, неговия верен спътник по време на „изследователските експедиции“, вече не беше в ръката му. Сигурно го е оставил някъде. Но къде? Ако го е захвърлил в спалнята, може би устройството вече не съществува, защото е било погълнато от стаята; след като премине през храносмилателната й система, ще бъде отделено в една от картините.