Стивън Кинг - 1408

— Шест! — изкрещя слушалката. — Шест! Шибано, проклето ШЕСТ!

Енслин погледна кибрита, който държеше, който беше взел от пепелника в спалнята. Портиер със смешна старомодна униформа, смешни старомодни коли с грамадни никелирани решетки на радиаторите.

Без да се замисля — вече не беше в състояние да мисли, Майк Енслин извади клечките и изплю цигарата. Драсна една клечка и я доближи до другите. Чу пращене, усети миризмата на горящ фосфор, която ме подейства така, сякаш беше вдъхнал ароматни соли, видя проблясъка при запалването на главичките. Все така машинално той доближи горящия букет до ризата си. Евтината дреха, произведена в Корея, Камбоджа или Борнео, вече беше доста износена и веднага се запали. Преди пламъците да лумнат пред очите му и да скрият стаята, той я видя съвсем ясно, като човек, който се е събудил от кошмарен сън и открива, че е попаднал в още по-страшен кошмар.

Съзнанието му се беше прояснило благодарение на силната миризма на фосфор и на горещината от запалената риза, ала стаята все така изглеждаше като архитектурна приумица в мавритански стил. Всъщност „мавритански“ изобщо не беше подходящата дума, обаче бе единствената, която поне приблизително да изрази случилото се… не, случващото се тук. Той се намираше в топяща се, загниваща пещера, изпълнена със завихрящи се форми и невъзможни наклонени плоскости. Вратата към спалнята се беше превърнала във вход към вътрешната камера на саркофаг. Вляво, където доскоро висеше натюрмортът с плодовете, стената се издуваше, разпукваше се в прорези, които зейваха като усти, отварящи се към свят, от който се приближаваше нещо . Майк Енслин чуваше тежкото му и някак лакомо дишане, долавяше миризмата на нещо живо и опасно. Така миришеше клетката на лъва в…

Пламъците облизаха брадичката му и прогониха мислите от съзнанието му. Нетърпимата горещина отново го върна към действителността, той усети миризмата на опърлени косми, покриващи гърдите му, и без да обръща внимание на вдлъбващия се под, отново се спусна към вратата към коридора. От стените зазвуча жужене, напомнящо на това на насекомо. Жълто-оранжевата светлина ставаше все по-ярка, като че ли невидима ръка превърташе невидим реостат. Ала този път, когато Майк завъртя валчестата дръжка, вратата се отвори. Все едно съществото зад издуващите се стени не се интересуваше от горящия човек; може би не си падаше по печено месо.

В една популярна песен от петдесетте се казва, че светът е оцелял благодарение на любовта, ала може би е по-вярно да се каже, че причината за оцеляването му са съвпаденията. Руфъс Диърборн, който през онази нощ се беше регистрирал в стая 1414, намираща се близо до асансьорите, беше търговски представител на фирмата на шевни машини „Сингер“ и беше пристигнал от Тексас, за да договори с шефовете повишението си. По ирония на съдбата деветдесет години, след като първият гост на хотела, пренощувал в стая 1408, се хвърли през прозореца й, друг търговски пътник, занимаващ се с продажба на шевни машини спаси живота на писателя, дошъл с намерението да съчини разказ за стаята, за която се говореше, че е обитавана от духове. А може би преувеличавам; възможно е Майк Енслин да оцелееше дори ако в коридора нямаше никого — най-вече човек, който тъкмо се връщаше в стаята си след разходка до машината за лед. Така или иначе не е шега работа да ти се подпали ризата и нашият герой сигурно щеше да получи много по-сериозни изгаряния, ако не беше Диърборн, който притежаваше остър ум и бързи реакции.

В интерес на истината Руфъс твърде смътно си спомняше точно какво се случи. Съчини доста смислена история, която охотно разказа на репортерите от вестниците и ред телевизионните камери (ролята на герой му допадаше, пък и може би увеличаваше шансовете му за повишение); ясно си спомняше как видя в коридора човека, обгърнат от пламъци, но по-нататъшните събития сякаш бяха обгърнати от гъста мъгла. Напразно се опитваше да ги възкреси в съзнанието си — все едно се мъчеше да си припомни какво е правил по времето на най-тежкия запой в живота си.

В едно беше сигурен, но не го каза пред репортерите, защото беше безсмислено — писъкът на горящия човек сякаш се усилваше, като че ли звукът се регулираше чрез завъртане на бутон.

Диърборн, който носеше кофичка с лед, се спусна към него. Непознатият — „Веднага забелязах, че само ризата му гори“ — обясни Руфъс на репортерите — се блъсна във вратата срещу стаята, от която беше излязъл, олюля се и падна на колене. В този момент Диърборн се озова до него. С крак притисна рамото на запаления човек и го просна на килима в коридора. После го посипа с бучки лед.