Стивън Кинг: 1408

Няма автор на страховити разкази, който поне веднъж да не е писал за хора, погребани живи, както и за стаята с призраци в странноприемницата. Представям ви моята версия на историята за стаята. Единственото необичайно в нея е, че никога не съм възнамерявал да я завърша. Написах първите три-четири страници и ги включих в книгата си „За изкуството на писателя“, за да покажа на читателите как историята се „разгръща“ при втората чернова. Най-вече ми се искаше да приведа конкретни примери за принципите, които защитавам (с риск да досадя с дрънкането си). Ала се случи нещо неочаквано и приятно — разказът ме обсеби и в края на краищата го довърших. Смятам, че онова, което предизвиква страха ни, е съвсем индивидуално (например аз не разбирам защо някои хора изпитват ужас от отровния бръшлян), но този разказ наистина ме изплаши, докато работех върху него. За пръв път видя бял свят като част от аудиокомпилация, наречена „Кръв и дим“, и като го слушах, още повече се изплаших. Не, не се изплаших, направо си изкарах ангелите. Все пак хотелските стаи са страховити по принцип, не мислите ли? Представете си колко души преди вас са спали в същото легло. Колцина са били болни? Колцина са били на границата на безумието? Колцина са възнамерявали да прочетат няколко стиха от Библията, която винаги намираме в чекмеджето на нощното шкафче, след което да се обесят в дрешника? Бррр! Е, време е да се регистрираме в хотела. Ето ти ключа… може би ще ти направи впечатление кое число образува сборът от четирите невинни цифри.

Стаята е в края на коридора.

Майк Енслин тъкмо преминаваше през въртящата се врата, като видя, че Олин, управителят на хотел „Долфин“, седи на креслото във фоайето. Сърцето му се сви. „Може би все пак трябваше да доведа отново адвоката“ — помисли си. Е, вече е прекалено късно. Пък и дори Олин да е решил да постави нови препятствия между господин Енслин и стая 1408, в крайна сметка това не е толкова лошо, даже има известни предимства.

Когато пристъпи във фоайето, Олин тръгна към него и му протегна пухкавата си длан. Хотел „Долфин“, намиращ се на Шейсет и първа улица близо до Пето Авеню, беше малък, но луксозен. Майк прехвърли чантата си в другата ръка, за да стисне дланта на управителя, и с крайчеца на окото си забеляза минаващите наблизо мъж и жена във вечерни облекла. Жената беше руса, роклята й, разбира се, беше черна, а изисканият аромат на парфюма й сякаш олицетворяваше Ню Йорк. В бара някой свиреше на пианото „Ден и нощ“, като че ли да подсили атмосферата, типична за многомилионния град.

— Добър вечер, господин Енслин.

— Здравейте, господин Олин. Някакъв проблем ли е възникнал?

Управителят се намръщи и се огледа, сякаш търсеше помощ. Мъж и жена стояха до бюрото на портиера, монтирано върху невисок подиум, и спореха коя театрална постановка да посетят, докато служителят, вежливо усмихнат, търпеливо изчакваше решението им. Човек с поизмачкано сако и почервенели клепачи — типичните признаци за дълги часове, прекарани на седалката на самолет — обсъждаше резервацията с жена с елегантен черен костюм, който спокойно можеше да мине за вечерно облекло. Служителите на хотел „Долфин“ както обикновено изпълняваха задълженията си. Можеха да услужат на всекиго освен на бедния господин Олин, който беше попаднал в примката на писателя.

— Господин Олин? — повтори Майк.

— Господин Енслин… съгласен ли сте да поговорим насаме в кабинета ми?

„Защо не?“ — помисли си Майк. Може би тъкмо това ще му помогне да разкраси историята за стая 1408, ще й придаде зловещия оттенък, който очевидно толкова допада на читателите… и още нещо, и то много важно. Нещо, в което до този момент не беше уверен въпреки многобройните увъртания от страна на управителя, ала сега разбра със сигурност. Олин наистина се страхуваше от стая 1408 и от онова, което може да се случи с Майк, ако пренощува там.

— Разбира се, господин Олин.

Със заучен професионален жест управителят понечи да вземе чантата му:

— Позволете ми.

— Не е необходимо, благодаря. Нося само една смяна бельо и четка за зъби.

— Наистина ли държите на намерението си?

— Разбира се — кимна Майк. — Облякъл съм хавайската риза, която ми носи късмет. — Усмихна се и добави: — Освен това притежава свойството да прогонва призраци.

Олин обаче не се усмихна, а въздъхна — дребен шишкав човечец с елегантно черно сако и вратовръзка с идеален възел.