Стивън Кинг - 1408

— Благодаря — промърмори. — Приемам го като комплимент. — Машинално погледна записващото устройство. Обикновено червената лампичка-оченце сякаш се взираше в събеседника, като че ли го предизвикваше към откровения, за които после ще съжалява. Ала тази вечер то сякаш наблюдаваше самия Майк.

— О, да, наистина е комплимент. — Олин посочи книгите. — Сигурно ще ги прочета… най-вече заради стила ви. Именно той най-много ми допада. Изненадах се, когато неволно се засмях на вашите приключения в замъка Гартсби, а още по-изненадващо беше откритието, че сте добър писател. Много изкусно сте предали събитията. Очаквах много повече кръв и нарязани трупове.

Майк се наежи, очаквайки Олин да изрече неизбежното продължение — вариация на фразата „Как добродетелно момиче като теб се е озовало на подобно място?“ Олин, светският хотелиер, който приема под покрива на „Долфин“ русокоси дами с елегантни вечерни рокли и пенсионирани господа, които носят смокинги и свирят на пианото в бара популярни мелодии от миналото като „Нощ и ден“. Олин, който вероятно през почивните си дни чете Марсел Пруст.

— Но в тях има нещо обезпокоително — добави управителят. — Ако не бях ги прочел, нямаше да си направя труда да разговарям с вас. Още щом видях адвоката със скъпото кожено куфарче, разбрах че сте си навили на пръста да пренощувате в проклетата стая и че каквото и да кажа, няма да ви разубедя. Ала книгите…

Майк изключи записващото устройство — втренченото червено оченце започваше да го изнервя.

— Интересувате се защо гъделичкам най-низките инстинкти, като пиша булевардна литература. Така ли?

— Предполага, за да си изкарвате прехраната — кротко отговори управителят. — Освен това произведенията ви съвсем не са булевардни, поне според скромната ми преценка. Но прибързаното ви заключение е… крайно любопитно.

Майк усети как лицето му пламна. Нещата определено не се развиваха според очакванията му; никога досега не беше изключвал касетофона по средата на разговор. Ала и поведението на Олин беше изненадващо. „Подведоха ме ръцете му — помисли си. — Пухкави, изнежени ръчички на управител на хотел, който фанатично поддържа ноктите си.“

— Онова, което ме разтревожи… което ме изплаши, е, че четях творбите на интелигентен и талантлив човек, който не вярва на нито дума от написаното.

Майк си каза, че това не е вярно. Беше сътворил около две дузини разкази, в чийто сюжет вярваше, някои дори бяха публикувани. През първите осемнайсет месеца след пристигането се в Ню Йорк, докато гладуваше като репортер на „Дъ Вилидж Войс“, бе съчинил куп стихотворения, в които вярваше. Но вярваше ли, че обезглавеният Юджин Рилсби нощем обикаля из стаите на изоставената си къща, облени от лунната светлина? Не. Прекара една нощ във фермерската къща, устройвайки се на кухненския под, покрит с набръчкан и мръсен линолеум, но най-страшното, което видя, бяха две мишки, лениво пристъпващи покрай стената. Прекара и една гореща лятна нощ в развалините на замъка в Трансилвания, в който теоретично е живял Влад Тепес, ала единствените кръвосмучещи вампири, които се появиха, бяха рояк комари. Когато будува до гроба на масовия убиец Джефри Дамър, в два през нощта наистина го нападна същество, обляно в кръв и размахващо нож, ала хихикането на приятелите на „видението“ го издадоха, пък и Майк Енслин изобщо не се изплаши — веднага бе разбрал, че юношата, скрит под белия покров, размахва гумен нож. Разбира се, не възнамеряваше да бъде откровен с Олин. Не можеше да си позволи…

Работата е там, че можеше. Диктофонът (сега си даваше сметка, че е сгрешил, като го е извадил) вече се намираше обратно в чантата, разговорът с управителя на „Долфин“ беше неофициален. Освен това започваше да изпитва необяснимо възхищение към Олин. А когато се възхищаваш от някого, държиш да бъдеш откровен с него.

— Имате право — промълви. — Не вярвам в призраци, привидения и вампири. Добре, че не съществуват, защото не вярвам в съществуването на добронамерен Бог, който ще ни закриля от тях. Обаче се старая да бъде непредубеден. Може би никога няма да получа наградата „Пулицър“ за моето разследване на лаещия призрак в гробището на Маунт Хоуп, но ако го бях видял, щях да го опиша съвсем точно и правдоподобно.

Олин каза една-едничка дума, ала я изрече толкова тихо, че Майк не я разбра.

— Моля?

— Казах „не“ — повтори управителят с извинителен тон.

Майк въздъхна. Събеседникът му го мислеше за лъжец. Когато се стигне до там, не ти остава друго, освен да вкараш в употреба юмруците си или да прекратиш спора.