Стивън Кинг: 1408

— Добре, господин Енслин. Последвайте ме.

Докато стояха във фоайето, управителят беше като на тръни, изглеждаше някак обезсърчен. А когато влезе в кабинета с елегантна дъбова ламперия, на чиито стени висяха скъпи картини и снимки на хотела („Долфин“ беше отворил врати през 1910 година — Майк спокойно можеше да пише, без да прави справки в архивите на известни списания и вестници, но бе свикнал старателно да се подготвя), той сякаш възвърна увереността си. Подът беше застлан с персийски килим, двата лампиона хвърляха мека светлина. На бюрото стоеше настолна лампа със зелен абажур на ромбчета, до нея беше поставена кутия за пури. А до кутията бяха трите книги на Майк Енслин. С меки корици, разбира се; творбите му никога не са имали честта да бъдат издадени като скъпоструващи книги с твърди корици. „Господин управителят също си е направил труда да ме проучи“ — помисли си.

Настани се на креслото пред бюрото. Очакваше Олин да заеме обичайното си място, ала управителят го изненада. Седна на стола до него, кръстоса крак върху крак, приведе се, притискайки към бюрото закръгленото си шкембенце, и докосна кутията:

— Желаете ли пура, господин Енслин?

— Не, благодаря. Не пуша.

Олин се втренчи в цигарата, затъкната зад дясното ухо на писателя, също както цигарата, която напереният вестникарски репортер от миналото е затъквал в лентата на меката си шапка редом с табелката с надпис „ПРЕСА“. Майк така беше свикнал с нея, че отначало не разбра какво гледа управителят. Сетне се засмя, измъкна цигарата иззад ухото си, огледа я и промърмори:

— Не съм пушил от девет години. По-големият ми брат почина от рак на белите дробове. След смъртта му се отказах от пушенето. Цигарата зад ухото… — той сви рамене — донякъде е поза, но ми е като талисман. Нещо като хавайската риза. Или цигарата, която понякога виждаш на стената или на бюрото на приятел, поставена в кутийка с надпис: „При спешен случай счупи стъклото“. Стая 1408 за пушачи ли е, господин Олин? Само питам, в случай че избухне ядрена война.

— Всъщност наистина е за пушачи.

— В такъв случай — сърдечно каза Майк — изобщо не бива да се притеснявате.

Управителят отново въздъхна, ала този път не така отчаяно като преди малко във фоайето. „Защото сега се намира в своя кабинет — помисли си Майк. — Един вид на своя територия.“ Дори днес следобед, когато Майк посети хотела, придружаван от адвокат Робъртсън, притеснението на Олин сякаш се изпари, когато влязоха в кабинета му. И защо не? Къде ще се почувстваш като началник, ако не в собствения си кабинет? Помещението беше елегантно, с хубави картини и снимки на стените, подът беше застлан със скъп килим, на бюрото стоеше кутия със скъпи пури. Несъмнено от 1910 година насам тук са работили много управители на хотела; посвоему то беше олицетворение на Ню Йорк също като русокосата жена с дълбоко деколтирана вечерна рокля, излъчваща уханието на скъп парфюм и неизречено обещание за необуздан секс в малките часове на нощта.

— Няма начин да ви разубедя да не го правите, така ли? — попита Олин.

— Не сте в състояние да го сторите — отвърна Енслин и отново затъкна цигарата зад ухото си. Не приглаждаше косата си с брилянтин като някогашните колоритни вестникарски драскачи с меки шапки, ала все пак ежедневно подменяше цигарата както сменяше бельото си. Зад ушите се събира бая пот; случеше ли се да разгледа смъртоносното бяло цилиндърче, преди да го изхвърли в тоалетната, той виждаше бледия жълто-оранжев отпечатък върху тънката хартия. Което само по себе си въздействаше отрицателно на изкушението да запали цигарата. Сега се питаше как в продължение на двайсет години е изпушвал трийсет, понякога четирийсет цигари на ден. Още по-уместен беше въпросът защо го е правил.

Олин взе от бюрото трите книги:

— Искрено се надявам, че грешите.

Майк дръпна ципа на страничното джобче на пътната чанта и извади диктофон „Сони“:

— Имате ли нещо против да записвам разговора ни, господин Олин?

Управителят махна с ръка. Енслин натисна бутона за запис — червената лампичка проблесна, лентата се завъртя.

Междувременно Олин преглеждаше книгите на купчинката, четеше заглавията им. Както винаги, когато видеше някой да държи негова книга, Майк Енслин изпита странна смесица от чувства; гордост, смущение, удоволствие, желание да се държи предизвикателно и срам. Нямаше причина да се срамува от творбите си, които през последните пет години му бяха донесли добра печалба, при това чиста, защото не бе сключил неизгоден договор, с издателство (може би от завист неговият агент наричаше издателите „проститутки, търгуващи с книги, вместо с телата си“), тъй като сам беше измислил концепцията. Какво можеш да напишеш след „Франкенщайн“ освен „Съпругата на Франкенщайн“?