Стивън Кинг - 1408

„Да ама не! — помисли си Майк. — Прекарах една нощ в къщата на Рилсби, спах в стаята, в която са били убити поне двама души от семейството — ако щете вярвайте, но спах като заклан. Пренощувах до гроба на Джефри Дамър, намиращ се на два хвърлея то гроба на Лъвкрат; измих си зъбите на умивалника до ваната, в която сър Дейвид Смайт вероятно е удавил двете си съпруги. Страховитите истории, разказвани около лагерните огньове, отдавна са престанали да ме прашат. Няма да ти се дам толкова лесно, господин Олин!“

обърна се към вратата и видя, че е съвсем права. Изсумтя, пъхна ключа в ключалката и го превъртя. Отвори вратата и пристъпи в стаята. Противно на очакванията му, докато опипом търсеше бутона за осветлението, вратата не се затвори, оставяйки го в пълен мрак (което всъщност бе невъзможно, тъй като през прозореца проникваше светлината от съседната жилищна сграда). Най-сетне напипа бутона и го натисна, включвайки полилея с абажур от кристални висулки. Едновременно се включи и лампионът до бюрото в другия край на помещението. Бюрото беше поставено до прозореца, та човекът, който работи на него, да си почива, като поглежда навън… или ако му се прииска, да скочи на Шейсет и първа улица. Само че…

Енслин остави чантата си на пода, затвори вратата и отново натисна бутона за запис. Червената лампичка заблещука.

— Според Олин — заговори той — шестима души са се хвърлили през прозореца, който гледам в момента, ала тази вечер аз не мога да скоча от четиринайсетия — пардон, от тринайсетия — етаж на хотел „Долфин“. От външната страна на прозореца е прикрепена метална мрежа. Страх лозе пази, нали така? Стая 1408 вероятно е предназначена за гости „втора ръка“. Обзавеждането се състои от два стола, канапе, бюро, шкаф, в който вероятно са вградени телевизор и мини бар. Килимът е най-обикновен — няма нищо общо с онзи в кабинета на Олин. Същото се отнася и за тапетите. Сега… чакайте…

при прослушването на лентата на това място се чува изщракване — Майк отново натиска бутона „стоп“. Прави впечатление, че текстът на краткия запис е някак фрагментарен и е пълна противоположност на „преките репортажи“ на Енслин, записани на сто и петдесетте касети, които са притежание на неговия литературен агент. В допълнение гласът на писателя постепенно се изменя; тонът му не е на професионален репортер, а на умопобъркан, който, без да осъзнава, е започнал да си говори сам. Съчетанието от накъсаните изречения и все по-безсмислените брътвежи оказва силно, но отрицателно въздействие върху слушателите. Мнозина не могат да изслушат докрай записа. Невъзможно е чрез думи да се изрази нарастващото убеждение, че човекът, чийто глас е записан на лентата, постепенно губи ако не разсъдъка си, то връзката си с действителността, но дори и така се разбира, че се случва нещо необичайно.

Онова, заради което Майк прекъсна записа, бяха трите картини; на едната беше изобразена жена с вечерна рокля, каквито са се носили през двайсетте години, застанала на някакво стълбище, на втората се виждаше платноход, третата бе натюрморт; плодове, подредени в порцеланова купа — ябълки, портокали и банани — бяха обагрени в отвратително жълто-оранжев цвят. И трите картини бяха рамкирани и защитени със стъкло, и трите висяха на криво. Енслин възнамеряваше да спомене този факт, но в последния момент изключи записващото устройство — в края на краищата какво необичайно има в картини, които са окачени накриво? Виж, елементът с изкривената врата има различен привкус, притежава очарованието на едновремешен готически роман. Ала вратата се оказа съвсем нормална, само че за миг той бе станал жертва на зрителна измама.

Жената на стълбището беше наклонена наляво. Също и платноходът, на чиято палуба стояха английски матроси с клоширани панталони и наблюдаваха ято летящи риби. Жълтеникавите плодове — сякаш обагрени от светлината на палещо екваториално слънце — бяха килнати надясно. Въпреки че по принцип не беше педант, Майк обиколи стаята и намести картините, защото, докато ги гледаше, отново му прималя. Всъщност изобщо не се изненада — по време на презокеанското пътуване бе открил, че човек е податлив на усещането. Казваха, че ако преодолееш този период на повишена податливост, обикновено се адаптираш и свикваш с люлеенето на кораба. Само че той не беше предприемал достатъчно пътувания по вода, за да се приспособи, нито пък искаше да стане опитен моряк. Предпочиташе да усеща твърда земя под краката си и ако наместването на картините в безличната стая 1408 му помогне да преодолее повдигането, значи е хванал цаката на тази „морска болест на сушата“.