Стивън Кинг - 1408

Когато кабината потегли нагоре, той каза:

— Ще задоволите ли любопитството ми? Защо не запишете в регистъра несъществуващ човек като гостуващ в стая 1408, щом толкова се страхувате от нея? Нищо не ви пречи да обявите, че вие живеете в нея.

— Страхувам се да не ме обвинят в измама; ако не служителите, отговарящи за спазването на законите и правозащитниците — хотелиерите много държат на почтеността, както вероятно вашите читатели държат на призраците, които нощем подрънкват с веригите си — то моите шефове. Щом не успях да ви убедя да не припарвате в тази стая, едва ли членовете на съвета на директорите на корпорация „Стенли“ ще ми повярват, че не допускам гости в една прекрасно обзаведена хотелска стая, защото вярвам в призраци, принуждаващи по някой пътуващ търговски пътник да скочи през прозореца и да се размаже на Шейсет и първа улица.

Майк си помисли, че това е най-обезпокояващото, което до този момент е казал Олин. „Вече не се опитва да ме разубеди. Каквито и умения да владее, докато се намира в кабинета си — може би му помагат някакви излъчвания от персийския килим — щом се озове навън, моментално ги губи. Разбира се, продължава да е компетентният ръководител — забелязах го, докато подписваше фактурите — но губи собствения си магнетизъм. Най-важното е, че вярва в историите за стаята. Вярва на всяка думичка.“

На екранчето над вратата осветеният номер 12 изчезна, появи се номер 14. Асансьорът спря. Вратата се плъзна встрани, разкривайки най-обикновен коридор, постлан с червено-златист килим („Определено не е персийски“ — каза си Майк), и аплици, които приличаха на газени лампи от деветнайсети век.

— Пристигнахме — каза Олин. — Извинете, но ще ви оставя. Стая 1408 е вляво в края на коридора. Гледам да не я доближавам, освен когато е абсолютно наложително.

Майк Енслин слезе от асансьора, изведнъж му се стори, че краката му са натежали… Обърна се към спътника си — шишкав човечец с черно сако и виненочервена вратовръзка със съвършен възел. Олин беше преплел пръсти и държеше ръцете си зад гърба, Майк забеляза, че е пребледнял като платно. Високото му гладко чело беше осеяно с капчици пот.

— Разбира се, в стаята има телефон — добави управителят. — Ако закъсате, опитайте да се обадите… макар да се съмнявам, че телефонът ще проработи. Не и ако стаята не му разреши.

На Енслин му се искаше да подхвърли някаква шега, например, че по този начин ще си спести таксата за обслужване по стаите, но ненадейно откри, че езикът му е натежал също като краката му и отказва да помръдне.

Олин измъкна едната си ръка иззад гърба си и Майк видя, че тя трепери.

— Господин Енслин… Майк. Не го правете. За Бога…

В този момент вратата на асансьора се затвори и му попречи да довърши изречението. За миг Майк не помръдна, заобиколен от гробната тишина, типична за скъпите нюйоркски хотели и надвиснала над тринайсетия етаж, за който служителите на „Долфин“ се преструваха, че не съществува; ненадейно му се прииска да натисне бутона за повикване на асансьора.

Само че ако го направи, Олин ще победи. А на мястото на най-хубавата глава в новата книга ще зее празно място. Може би читателите няма да разберат, издателят и литературният агент няма да разберат, също и адвокатът Робъртсън… ала самият той ще знае истината.

Вместо да натисне бутона за повикване, той докосна цигарата зад ухото си — машинален жест, който отдавна не осъзнаваше — и вдигна яката на ризата-талисман. После тръгна по коридора към стая 1408, като наперено размахваше пътната си чанта.

Най-интересният артефакт, останал след краткия (около седемдесетминутен) престой на Майк Енслин в стая 1408, беше единайсетминутният запис на диктофона, който беше почернял от саждите, но иначе бе в добро състояние. Най-любопитното в записания текст бе, че беше много кратък и много странен.

Диктофонът беше подарен на Майк преди пет години от бившата му съпруга, с която той поддържаше приятелски отношения. По време на първата „изследователска експедиция“ (във фермата на Рилсби в Канзас) той едва в последния момент реши да вземе устройството заедно с пет бележника и кожена кутия, пълна с подострени моливи. Когато, три книги по-късно, се подготвяше да пренощува в стая 1408, взе само една писалка и един бележник, плюс пет деветдесетминутни аудиокасети в допълнение на онази, която беше заредил в устройството, преди да напусне апартамента си.

Открил бе, че му е много по-лесно да диктува, отколкото да си води бележки; освен това понякога се получаваха забавни епизоди, например когато прилепи го връхлетяха като бомбардировачи в уж обитаваната от призраци кула на замъка Гартсби. Той беше изкрещял като момиченце, което за пръв път попада в Къщата на призраците в някой лунапарк. Приятелите, на които пускаше записа, винаги примираха от смях.