Стивън Кинг - 1408

— Вярно е, но само за много кратки периоди от време. Все едно влизаш в помещение, пълно с отровен газ. Ако не го вдъхнеш, може и да оцелееш. Виждам, че сравнението не ви допада. Безсъмнено го намирате прекалено натуралистично, дори нелепо. Но според мен е много уместно.

Той кръстоса пръсти, подпря брадичката си и продължи:

— Твърде е възможно някои хора да реагират по-бързо и по-силно на онова, което обитава стаята, също както всеки леководолаз реагира различно на промяната в налягането. През почти стогодишното съществуване на „Долфин“ хората от персонала все повече са се убеждавали, че стая 1408 е опасна. Тя се е превърнала в елемент от историята на хотела, господин Енслин. Никой не говори за нея, също както не се споменава, че тук като в повечето хотели четиринайсетият етаж всъщност е тринайсети… но фактът е общоизвестен. Ако всички подробности, бяха документирани, щяха да представляват удивително история… и прекалено страховита дори за почитателите на вашите книги.

Предполагам, че във всеки нюйоркски хотел е имало поне по едно самоубийство, но залагам живота си, че само в „Долфин“ са се самоубили дванайсет души, и то в една и съща стая. Дори да допуснем, че заболяването на Селест не е свързано със стаята, какво ще кажете за хората, починали там от естествена смърт? От така наречена „естествена смърт“.

— За колко души става въпрос? — попита Енслин. Изобщо не му беше хрумвало за гости на хотела, сполетени от естествена смърт.

— Трийсет — отвърна Олин. — Най-малко трийсет. Толкова са ми известни.

— Лъжете! — спонтанно извика Майк.

— Не, господин Енслин, уверявам ви. Наистина ли мислите, че не допускаме гости в стаята само заради глупави бабини деветини или абсурдната нюйоркска традиция да се твърди, че във всеки хотел има поне един неспокоен призрак, който трополи в Апартамента на невидимите вериги?

Майк Енслин си даде сметка, че подобна идея — не написана черно на бяло, но все пак доловима — присъства в новата му книга. Като чу Олин да я изрича с пренебрежението на учен, раздразнен от поведението на туземец, размахващ копие, това още повече го извади от равновесие.

— Разбира се, в хотелиерския бизнес също битуват суеверия и предания, но ние не им позволяваме да пречат на работата ни. В Средния Запад, където за пръв път започнах работа в хотел, има една поговорка: „Когато каубоите са в града, в нито една стая не става течение.“ Стараем се да не оставяме незаета нито една стая. Единственото изключение, което съм правил, както и единственият разговор на тази тема се отнася за стая 1408, намираща се на тринайсетия етаж, стаята с номер, на който сборът на цифрите образува числото тринайсет. — Той погледна в очите Майк Енслин. — Това не е само стаята на самоубийците, но и на хора, починали от инсулт, инфаркт и по време на епилептични пристъпи. През 1973 година един човек очевидно се е удавил в чиния със супа. Сигурно ще кажете, че е абсурдно, но разговарях с шефа на охраната, който е видял смъртния акт. Изглежда, силата на онова, което обитава стаята, намалява по обяд — именно тогава се извършва хигиенизирането — ала знам, че камериерки, които са влизали там, сега имат проблеми със сърцето, страдат от емфизем и диабет. Преди три години се повреди отоплителната инсталация на етажа и на Нийл, който по това време отговаряше за поддържането й, се наложи да влезе в няколко стаи, за да провери радиаторите. Влезе и в номер 1408. През този ден си беше жив и здрав, но на следващия ден следобед почина от масивен мозъчен кръвоизлив.

— Съвпадение — тихо каза управителят, но тонът му изобщо не беше подигравателен. Вдигна старомодния ключ, закачен на старомодна месингова плочка. — Здраво ли е сърцето ви, господин Енслин? Добре ли сте с кръвното?

Майк с изненада откри, че полага усилие да протегне ръката си… но след като веднъж я задейства, тя посегна за ключа, без да се разтрепери.

— Аз съм олицетворение на здравето — заяви и сграбчи месинговата плочка. — Пък и не забравяйте, че съм облякъл хавайската риза, която ми носи късмет.

Олин настоя заедно да се качат с асансьора до четиринайсетия етаж, Майк не се възпротиви. Любопитен бе да разбере дали след като излязат от луксозния кабинет и тръгнат по коридора, водещ към асансьорите, Олин отново ще се преобрази и ще се върне към другото си „аз“ на раболепен хотелски служител, изнудван от писателя.

Човек със смокинг — вероятно управителят на ресторанта или оберкелнерът — се приближи до тях, подаде на шефа си снопче фактури и му прошепна нещо на френски. Олин отвърна също шепнешком, кимна и набързо подписа фактурите. Любителят-пианист в бара сега свиреше „Есен в Ню Йорк“. Поради разстоянието музиката бе придружена от ехо като мелодия, звучаща насън. Човекът със смокинга каза: „Merci bien“ и се отдалечи. Олин отново предложи да носи чантата на господин Енслин, господин Енслин отново отказа. Като се качиха на асансьора, Майк несъзнателно впери поглед в трите редици бутони. Наглед всичко беше съвсем нормално… и все пак, ако човек се загледа, щеше да забележи, че след бутона с номер 12 следва друг с номер 14. „Сякаш — помисли си той, — е възможно да се отрече съществуването на номера, като не бъде написан на таблото на асансьора.“ Наивен, дори глупав обичай… обаче Олин имаше право — тази практика беше възприета в хотелите по целия свят.