Стивън Кинг - 1408

Малкият касетофон имаше и други предимства, особено когато се намираш в гробище и в три часа през нощта силния вятър събори палатката ти. Естествено при подобни обстоятелства няма начин да си водиш бележки, но можеш да говориш … тъкмо както бе направил Майк; продължи да говори, докато се измъкваше изпод мокрия брезент, без да откъсва поглед от устройството. С течение на времето и след множество „изследователски експедиции“ диктофонът „Сони“ беше станал негов верен приятел. Никога не бе записал на лентата коментар на свръхестествено събитие, което се разиграва пред очите му (същото важи и за несвързаните му коментари по време на престоя му в стая 1408), но едва ли е изненадващо, че беше обикнал устройството. Шофьорите на товарни камиони, пътуващи на дълги разстояния, обичат своите мощни машини „Кенуърт“ и „Джими-Питър“; писателите изпитват привързаност към определена писалка или очукана пишеща машина; професионални те чистачки отказват да се разделят със старата си прахосмукачка „Електролукс“. На Вайк Енслин никога не се беше налагало да се изправи пред призрак или да се сблъска с психокинетично явление, въоръжен само с диктофона, заместващ пословичните кръст и глава чесън, който да го предпазва, но машинката беше до него през много студени и неприятни нощи. Вярно, че беше упорит, но това съвсем не означаваше, че е лишен от човешки чувства.

Неприятностите със стая 1408 започнаха още преди да прекрачи прага й.

Вратата беше изкривена.

Не много, но все пак беше наклонена вляво. Първото, което му хрумна, беше асоциация с онези филми на ужасите, в които режисьорът се опитва да пресъздаде душевното разстройство на героя, като накланя камерата. Тя беше последвана от друга — за „странното поведение“ на вратите на помещенията в яхта по време на силно вълнение. Те се отварят и затварят, касите им се разкривяват ту вляво, ту вдясно, придружавани от равномерно скърцане — тик-так, тик-так — докато накрая главата ти се замае и ти прилошее.

Не че има световъртеж и му е зле на стомаха, но…

„Наистина ми е зле. Съвсем мъничко.“

Готов е да го признае, ако ще само да опровергае намека на Олин, че скептицизмът му пречи да бъде обективен в несъмнено субективната област на журналистическите разследвания за призраци.

Приведе се (прилошаването му премина веднага щом отмести поглед от изкривената врата), дръпна ципа на чантата и извади записващото устройство. Преди да се изправи, натисна бутона за записване, видя как се отвори червеното оченце и се приготви да издиктува: „Вратата на стая 1408 ме посреща по необичаен начин — изглежда така, сякаш е изкривена и леко наклонена вляво.“

Каза само „Вратата…“ Ако прослушате записа, ясно ще чуете думата, после изщракването на бутона „стоп“. Защото вратата не беше изкривена. Беше съвсем нормална. Майк се обърна да погледне вратата на отсрещната стая 1409, после отново се втренчи в дървената плоскост пред себе си. Вратите бяха еднакви — боядисани в бяло, с позлатени табелки с номера и позлатени валчести дръжки.

Наведе се, взе чантата със същата ръка, в която беше диктофонът, със свободната си ръка понечи да постави ключа в ключалката и се вцепени.

Вратата отново беше изкривена.

— Това е нелепо — промълви той, ала пак му прималя. Усещането не напомняше на морска болест, а беше морска болест . Преди две години прекоси океана с лайнера „Куин Елизабет 2“, пътувайки за Англия, и една нощ имаше силно вълнение. Най-яркият му спомен от неприятното преживяване бе как безпомощно лежи на койката в каютата си, кака е готов да повърне, но така и не успява. И как световъртежът, от който му се повдига, се усилва, когато погледне я врата, я маса, я стол… които се поклащат напред-назад… наляво-надясно… ритмично скърцат: „тик-так, тик-так, тик-так…“

„Виновен е Олин — помисли си. — Реагираш тъкмо както му се иска. Внуши ти го, приятелче. А сега му играеш по свирката. Божичко, как ще се превива от смях, ако те види. Как…“

Изведнъж си даде сметка, че може би Олин наистина го вижда. Обърна се, без да забележи, че щом откъсне поглед от вратата, прилошаването му преминава. Над асансьора зърна онова, което очакваше — камера за наблюдение. Може би един от детективите на хотела наблюдава всичко на монитора… всъщност Майк бе готов да се обзаложи, че Олин стои до него и двамата се хилят като смахнати. „Ще му е за урок, задето си придава важности и ме заплашва с някакъв си адвокат“ — казва управителят. „Само го погледни!“ — възкликва човекът от охраната и се усмихва още по-широко. — „Толкова е пребледнял, че прилича на някой от любимите си призраци, а още не е пъхнал ключа в ключалката. Добре си го подредил, шефе. Направо си му взел ума!“