Стивън Кинг - Обяд в ресторант „Готам“

Затръшнах вратата и промърморих на Даян:

— Тръгвай.

Тя не помръдна, само се втренчи в мен.

Леко я побутнах по рамото:

— Тръгвай.

Даян вдигна ръка като пътен полицай, поклати глава, сетне размаха пръст:

— Не смей да ме докосваш!

— Брей, много си важна. Какво ще направиш, ако не те послушам? Ще насъскаш срещу мен твоя адвокат ли? Мисля, че той гушна букета, скъпа.

— Не бъди толкова високомерен! Да не си посмял! И не ме докосвай, Стивън, предупреждавам те!

Вратата на кухнята с трясък се отвори. Машинално отново я затръшнах. Миг след това чух сподавен вик — не знаех дали е от гняв или от болка, пък и не ме беше грижа. Облегнах се на дървената плоскост и се поразкрачих, за да имам по-стабилна опора.

— Искаш ли да останем тук и да поспорим? — попитах. — Мисля, че нашия приятел е жив и твърдо е решен да ни очисти.

Ги пак блъсна вратата. Подскочих заедно с нея и тя за миг се открехна, но успях да я затворя. Зачаках безумецът да поднови опитите си, обаче не се случи нищо.

Даян се втренчи в мен — погледът й беше едновременно гневен и неуверен — после бавно тръгна по алеята; вървеше с наведена глава, косата й беше провиснала от двете страни на шията й. Едва когато измина около две трети от разстоянието до улицата, се отдръпнах от вратата, но продължих да я наблюдавам. Никой не се появи, ала за всеки случай я затиснах с един контейнер и хукнах след Даян.

Когато се озовах на изхода на алеята, тя вече не беше там. Погледнах вдясно към Медисън Авеню, но не я видях. Обърнах глава и я зърнах бавно да прекосява по диагонал Петдесет и трета улица — продължаваше да върви с наведена глава, косата й все така закриваше лицето й като завеса. Никой не й обръщаше внимание; хората пред ресторант „Готам“ зяпаха през витрините както посетителите зяпат акулите в аквариума, когато им хвърлят храна. Чуваше се воят на много приближаващи се сирени.

Прекосих улицата, понечих да хвана Даян за рамото, но се отказах. Задоволих се само да я повикам.

Тя се обърна, очите й бяха потъмнели от ужаса и от шока. Роклята й отпред беше заприличала на отвратителна тъмночервена престилка. От Даян се разнасяше вонята на кръв и изразходван адреналин.

— Остави ме на мира — процеди тя. — Не искам да те виждам, Стивън.

— Поведението ти беше непростимо — заявих. — Заради теб едва не загинах. И двамата щяхме да загинем. Защо, Даян?

— От четиринайсет месеца насам ми се иска да те изритам отзад. Не можем да избираме времето, по което мечтите ни ще се сбъднат, на…

Зашлевих я през лицето. Направих го машинално, без да се замислям, но се заклевам, че много рядко през живота си съм изпитвал подобно удоволствие. Разбира се, срамувам се от това, но така или иначе разкрих пред вас душата си и не си струва да ви лъжа, въпреки че спокойно можех да го премълча.

Главата на Даян се отметна назад. Тя се облещи от болка и от изненада, а само след миг на мястото на изплашената, травматизирана жена застана разярена тигрица.

— Гадняр! — възкликна и притисна страната си с длан, очите й се наляха със сълзи. — Гадняр такъв!

— Спасих живота ти — промърморих. — Даваш ли си сметка за този факт? Разбираш ли какво говоря? Спасих скапания ти живот!

— Мръсник — прошепна Даян. — Проклет, самодоволен, дребнав, властен мръсник. Мразя те!

— Изобщо чу ли какво казах? Ако не беше самодоволният, дребнав и властен мръсник, сега щеше да бъдеш мъртва.

— Ако не беше ти, изобщо нямаше да бъда в ресторанта — заяви тя. В този момент първите три полицейски коли довтасаха по Петдесет и трета улица и спряха пред „Готам“. От тях като клоуни по време на цирков номер се заизсипваха полицаи. — Докоснеш ли ме отново, ще ти издера очите, Стив. Не се приближавай до мен.

Насилих се да пъхна ръце под мишниците си, защото искаха да я убия. Искаха да я стиснат за шията и да я удушат.

Тя направи шест-седем стъпки, после се обърна към мен. Усмихваше се. Усмивката й беше ужасяваща, много по-страшна от всяко изражение на Ги Демона.

— Имах любовници — заяви, продължавайки да се усмихва. Разбира се, лъжеше. На лицето й беше изписано, че лъже, въпреки това думите й дълбоко ме нараниха. Съжаляваше, че не се е случило, това също беше изписано на лицето й. — Бях с трима през последната година. Не те биваше в леглото, затова потърсих истински мъже.

Обърна се и отново тръгна по улицата; крачеше бавно като жена на шейсет и пет, не на двайсет и пет години. Проследих я с поглед. Миг преди да завие зад ъгъла, отново извиках. Не можех да го преглътна, беше заседнало в гърлото ми като пилешка кост.