Стивън Кинг - Обяд в ресторант „Готам“

— Точно така! — процеди, гневът побяга по лицето й.

— Защо, Даян? — Мразех се заради плачливите нотки в гласа си — все едно чувах блеене на овца — но бях безпомощен. — Защо?

— Господи! — въздъхна тя. — Наистина ли не знаеш?

— Наистина не…

Страните й трескаво горяха, сега руменината стигаше почти до слепоочията й.

— Хм, нищо чудно да не знаеш. Напълно в твой стил. — Тя взе чашата си с вода, но ръката й така трепереше, че течността се изплиска върху покривката. В този миг мислено се върнах в деня, в който тя ме напусна, спомних си как съборих на пода чашата с портокалов сок, как си казах, че ще събера парчетата стъкло едва когато ръцете ми престанат да треперят, но въпреки това се залових да го правя и се порязах.

— Ако обичаш, престани, не води до никъде — каза Хъмболд; все едно четеше съобщение по високоговорителя на стадион, опитвайки се да предотврати сбиване между привържениците на двата отбора, но погледът му беше отправен към дъното на помещението, за да привлече вниманието на нашия сервитьор… на който и да било сервитьор. Явно в този момент изобщо не се интересуваше от нас, единственото му желание бе да му донесат „другата половина“ от питието, както казват англичаните.

— Интересува ме само… — подхванах.

— Онова, което ви интересува, няма нищо общо с целта на срещата ни — заяви шишкото; за миг се превърна в ентусиазирания младеж, какъвто навярно е бил, когато е получил дипломата си от юридическия факултет.

— Точно така — процеди Даян. — Най-сетне не става въпрос за твоето желание, от какво изпитваш необходимост.

— Не зная за какво намекваш, но съм готов да те изслушам — промълвих. — Готов съм да посещавам консултации за брачни двойки, нямам нищо против, ако постигнем…

Тя вдигна ръце с длани, обърнати към мен:

— Божичко, господин Мъжага е станал привърженик на движението „Нова епоха“! — Отпусна ръце в скута си и добави: — Като си спомня за дните, когато при залез слънце яхваше жребеца и ме изоставяше! Само посмей да го изречеш, Джо!

— Престани! — смъмри я Хъмболд. Премести поглед от клиентката си към човека, който скоро щеше да бъде неин бивш съпруг (в това бях абсолютно сигурен; въпреки чувството за нереалност, възникнало, след като отказах цигарите, вече осъзнавах горчивата истина). — Още една дума, независимо кой ще я изрече, и ще прекратя срещата. — Отправи ни лека усмивка, която беше толкова заучена, че в известен смисъл ми се стори трогателна. — А още не сме опитали специалитетите на заведението.

За първи път, откакто седнах на масата, се заговори за храна, а кошмарът започна само минути по-късно, но си спомням, че от блюдото на съседната маса долових миризмата на сьомга. Откакто преди две седмици отказах цигарите, обонянието ми се изостри, което не е особено предимство поне що се отнася до сьомгата. Навремето обичах сьомга, ала сега не мога да понасям миризмата й, камо ли вкуса й. За мен тази миризма означава болка и страх, кръв и смърт.

— Той започна — намръщи се Даян.

„Не е вярно. Ти започна, като ме напусна“ — помислих си, но замълчах. Знаех, че заплахата на Хъмболд е съвсем реална; като нищо ще хване за ръка Даян и ще я изведе от ресторанта, ако с нея започнем да се караме като хлапета в училищния двор. Няма да го изкуши дори перспективата да си поръча второ мартини.

— Добре — казах кротко… повярвайте, че бая се потрудих да постигна кроткия тон. — Аз започнах. Какво следва?

Разбира се, знаех отговора — документи, документи, документи. Утешавах се с мисълта, че ще си доставя малка радост от тази жалка история, като заявя, че няма да подпиша нито една хартийка, дори няма да погледна бумагите, без да се посъветвам с моя адвокат. Отново погледнах Даян, но тя се взираше в празната си чиния, а косата закриваше лицето й. Изпитах непреодолимо желание да я хвана за раменете и да я разтърся като камъче в кратуна, докато новата й синя рокля се разкъса. „Нима се мислиш за многострадална светица? — ще извикам. — Наистина ли си го въобразяваш? Е, каубоят от рекламата на «Марлборо» ще те отвори на една истина, миличка — ти си упорита, самодоволна малка мръсни…“

— Господин Дейвис? — Учтивият глас на шишкото прекъсна размишленията ми. Погледнах го. — Стори ми се, че не ме слушате.

— Напротив — озъбих се.

— Добре. Радвам се.

Държеше някакви документи, прикрепени с разноцветни кламери — червен, син, жълт, лилав, които се връзваха с импресионистичните платна на стените на ресторанта. Дадох си сметка, че изобщо не съм подготвен за тази среща, и то не само защото моят адвокат в момента пътуваше с влак за Бабилон. Оръжието на Даян бе новата й рокля, Хъмболд беше въоръжен с грамадно кожено куфарче плюс документи, прикрепени с разноцветни кламери, а аз — само с чадър, който бях купил, въпреки че навън грееше ярко слънце. Погледнах го (така и не ми беше хрумнало да го оставя на гардероба) и видях, че етикетчето с цената още е прикрепено към дръжката. В този момент се почувствах като кръгъл глупак.