Човекът с черно изохка, а острието се заби в покривката, подгизнала от кръв, вместо в гърлото ми. Обаче безумецът бързи го измъкна, за да продължи убийствената си атака. Опитах ли се отново да го ударя по ръката, в която стискаше оръжието, положително нямаше да го улуча, но аз смених тактиката. Замахнах към лицето му и му нанесох силен удар — доколкото е силен ударът с чадър — в слепоочието му. В този момент чадърът се отвори като визуален апогей на глупава клоунада.
Само че на мен не ми беше до смях.
Разтвореният чадър ме скри от безумеца, който залитна и отстъпи назад, притискайки със свободната си ръка удареното място; на мен обаче не ми се нравеше, че не го виждам. Всъщност ме ужасяваше… доколкото бе възможно нещо да ме ужаси още повече.
Сграбчих Даян за китката и я накарах да се изправи. Тя се подчини, пристъпи към мен, олюля се на високите си токчета и падна в прегръдките ми. Усетих допира на гърдите й и топлата, лепкава течност, просмукала се в роклята й.
— Иииииии! Скапаняк такъв! — изкрещя оберкелнерът… а може би ме нарече „маниак“. Зная, че може би няма значение, но много често ме се струва, че е тъкмо обратното. Късно нощем маловажните въпроси ме терзаят като най-значимите. — Скапан мръсник! Всички радиа! Шшшт-мълчи! Майната на братовчеда Брус! Майната ти и на ТЕБ!
Тръгна към нас (сега пространството зад него беше празно и напомняше на бар във филм за Дивия запад, в който е имало пиянско сбиване). Като понечи да заобиколи масата, неволно я блъсна и отворения ме чадър, който още се мъдреше отгоре, падна пред него. Той гневно го изрита встрани, междувременно помогнах на Даян да се изправи и я задърпах към другия край на помещението. Знаех, че вратата към улицата е прекалено далеч, пък и дори да стигнем до нея, още ще е заприщена от хора, крещящи от ужас. Ако безумецът се интересуваше от мен — или от двама ни с Даян — като нищо ще ни настигне и ще ни заколи като пилци.
— Бъзльовци! Бъзльавци!… Иииииии!… Свършено е с кучето ти, а? Свършено е с кучето ти, дето не млъква!
— Накарай го да млъкне — изпищя Даян. — Господи, ще убие и двама ни!
— Ще ви загробя, мерзавци! — Той неумолимо приближаваше. Чадърът със сигурност не го беше задържал за дълго. — Ще ви загробя и вас, и всичките ви уличници!
Видях три врати, двете бяха една срещу друга в малка ниша, където имаше и телефонен автомат. Мъжка и дамска тоалетна. Не, не ми вършеха работа. Не ставаха, дори вътре да имаше отделни кабини със заключващи се врати. Безумец като нашия преследвач с лекота щеше да изкърти която и да било ключалка, а ние щяхме да се окажем в капан.
Повлякох Даян към третата врата, след миг попаднахме в свят на чисти зелени плочки, силна флуоресцентна светлина, блестящ никел и апетитно ухаеща пара. Най-силно се усещаше миризмата на сьомга. Хъмболд така и не успя да разпита за специалитетите на заведението. Едва не се сблъсках със сервитьор, който балансираше на дланта си препълнен поднос — човекът се блещеше срещу мен, зяпнал бе от изумление. Приличаше на Гимпъл Глупака в романа на Сингър.
— Какво… — каза, но аз го блъснах встрани. Подносът се преобърна, чинии и чаши се разбиха в стената.
— Хей! — извика някакъв човек. Беше истински исполин, носеше бяла престилка и бяла шапка на главен готвач, която напомняше на облак. На шията му беше завързана червена кърпа, той стискаше черпак, от който капеше кафеникав сос. — Хей, не може да нахлуваш така!
— Трябва да се измъкнем от тук! — изкрещях. — Този е откачен. Той е…
Внезапно ми хрумна как да го накарам да разбере без обяснения; за миг притиснах длан до окървавената рокля на Даян, усещайки отдолу заоблената й гръд. За последен миг в живота си я докоснах интимно, ала не помня дали ми стана приятно. Показах на главния готвач дланта си, изцапана с кръвта на Хъмболд.
— Мили Боже! — промълви той. — Водя вас отзад.
В този момент вратата, през която влязохме, се отвори с трясък и в кухнята влетя оберкелнерът — въртеше очи, косата му стърчеше като бодлите на таралеж, свил се на кълбо. Огледа се, видя сервитьора, извърна поглед, зърна ме и хукна към мен.
Отново панически побягнах, като дърпах Даян; пътьом неволно се блъснахме в исполина — главен готвач, чийто корем беше мек като възглавница. Роклята на Даян остави червен отпечатък върху престилката му. Осъзнах, че вместо да ни последва, той се е обърнал към оберкелнера — исках да го предупредя, да му кажа, че няма да постигне нищо, че това е най-глупавата идея на света и вероятно ще бъде последната идея в живота му, ала нямаше време.
Читать дальше