— Дръпни резетата! — заповядах на Даян.
— Какво?
— Резетата на вратата! Дръпни ги!
— Не мога да помръдна — извика тя през сълзи. Така ридаеше, че едва разбрах какво каза. — Така си ме притиснал, че ще ме смажеш.
Пристъпих напред. Ги злобно се озъби. Направи лъжливо движение с ножа, сетне отдръпна ръка, а когато отново тласнах кофата към него, на лицето му цъфна странната нервна полуусмивка.
— Крастав смрадливец — каза. Говореше като човек, който обсъжда шансовете любимият му бейзболен отбор да спечели купата през новия сезон. — Да те видя сега дали ще пускаш толкова силно радиото, смръдльо. Май ще промениш навиците си, а? Бум!
Замахна с ножа. Отскочих. Ала този път той не се отдръпна — усетих, че набира смелост да ме нападне, и то съвсем скоро. Даян се задъхваше, гърдите й се притискаха към гърба ми. Бях се отдръпнал достатъчно, че да й дам възможност да се движи, но тя не се обърна да изпълни нареждането ми. Дори не помръдна, а продължи да стърчи зад мен.
— Отвори вратата — прошепнах й, стараейки се да не движа устните си, все едно бях затворник, който съзаклятничи с друг престъпник. — Отмести проклетите резета, Даян!
— Не мога! — изхлипа тя. — Не мога, нямам сили! Накарай го да престане, Стивън! Престани да разговаряш с него, направи нещо, накарай го да спре!
Хленченето й ме влуди.
— Обърни се и дръпни резетата! — просъсках. — Иначе ще се отместя и ще…
— ИИИИИИИ! — изкрещя безумецът и се спусна към мен, замахвайки с ножа.
С всички сили тласнах към него металната кофа, той падна, все едно беше кегла, улучена от топка. Нададе вой, който смрази кръвта ми, и нанесе напосоки удар. Острието премина на милиметри от носа ми и едва не отсече връхчето му. Нападателят падна на колене, главата му стърчеше над устройството за изстискване, прикрепено към кофата. „Прекрасно!“ — помислих си и с бърсалката го халосах по врата. Дебелите конци като коси на вещица се разпиляха по раменете му. Лицето му попадна в изстисквачката. Наведох се, със свободната си ръка стиснах дръжката на механизма и я завъртях. Ги закрещя от болка, но бърсалката върху главата му заглуши звука.
— ИЗДЪРПАЙ РЕЗЕТАТА! — извиках на Даян. — ИЗДЪРПАЙ РЕЗЕТАТА, БЕЗПОЛЕЗНА НИКАКВИЦЕ! ИЗДЪРПАЙ…
Туп! Нещо твърдо и остро се заби в задните ми части. Олюлявайки се, пристъпих напред и нададох вик — повече от изненада, отколкото от нараняването, въпреки че болката наистина беше силна . Отпуснах се на коляно и изпуснах дръжката на изстискващия механизъм. Ги се отдръпна, отблъсна встрани бърсалката — дишането му беше толкова хрипливо, че напомняше на кучешки лай. Само че действията ми не успяха да забавят атаката му; в мига, в който се освободи от изстискващия механизъм, той отново ме нападна с ножа. Отдръпнах се и усетих полъха на острието, разсичащо въздуха досами лицето ми.
Едва когато с усилие се изправих, разбрах какво се е случило, какво е направила Даян. За миг се обърнах да я погледна. Тя предизвикателно се взираше в мен, продължавайки да притиска гръб към вратата. Хрумна ми налудничавата мисъл, че иска да бъда убит. Че дори е планирала нападението. Завербувала е смахнатия оберкелнер и…
Очите й се разшириха:
— Пази се!
Обърнах се и видях, че безумецът е предприел нова атака. Лицето му беше червено като домат с изключение на големите бели петна, причинени от дупките на изстисквачката. Цапардосах го с бърсалката, но не улучих шията, а гърдите му. Все пак го накарах да спре и дори да отскочи назад. Онова, което последва, бе чист късмет. Той се подхлъзна в локвата вода, изплискала се от кофата, и се просна на пода, като удари главата си в плочките. Без да разсъждавам и без да осъзнавам, че крещя, грабнах от печката тигана с овъглените гъби и с всичка сила го стоварих върху лицето на озверелия оберкелнер. Дочух приглушено тупване, последвано от ужасяващо (но за щастие кратко) съскане, предизвикано от изгарянето на кожата.
Обърнах се, блъснах встрани Даян и отместих резетата. Отворих вратата, слънчевата светлина ме удари като тежък чук. А уханието на въздуха… Не си спомням въздухът да е бил толкова уханен дори когато бях малък и бе първият ден от лятната ваканция.
Сграбчих Даян за ръката и я изведох на тясната алея, от двете страни на която бяха строени контейнери за смет. В далечния край на този тесен каменен процеп като видение от рая беше Петдесет и трета улица, по която се движеха колони от коли, без шофьорите да подозират за драмата, разиграваща се наблизо. Обърнах се и погледнах през отворената врата на кухнята. Ги лежеше по гръб, овъглените гъби обграждаха главата му като екзистенциална диадема. Лицето му беше огненочервено и покрито с грамадни мехури. Едното му око беше отворено, но невиждащо се взираше във флуоресцентните лампи на тавана. Освен него в кухнята нямаше никого. На пода червенееше локва кръв, на вратата на грамадния хладилник се виждаха кървави отпечатъци от пръсти, но главният готвач и Гимпъл глупака ги нямаше.
Читать дальше