Хоан Хисберт - Загадката на остров Тьокланд

Оставаше ми само да телефонирам на директора на «Имажинасион» и просто да му съобщя, че заминавам за Тьокланд, премълчавайки други подробности, които биха събудили у него безпокойство. В този миг той нищо не можеше да направи, за мене, освен да ми пожелае сполука през разделящото ни голямо разстояние. След като се обадих по телефона, без да губя повече време, аз се запътих към мястото на срещата. Ако някой ме видеше, щеше да си помисли, че потеглям към чудни хоризонти. Правех първата крачка към най-смайващото пътешествие през живота си. Тогава обаче не знаех нищо за него…

Напротив, колкото и наивно да изглежда, аз се чувствувах напълно спокоен, сякаш самото решение да се изправя лице с лице срещу компанията, щеше да ме избави от всякаква опасност. Подсъзнателно дързостта ми се превръщаше в талисман, смелостта — в залог за успех. Разбира се, лабиринтът на Казацкян все още бе далече и дебнеше в океанския мрак скорошното пристигане на един клет журналист, който чувствуваше, че има сили да влезе в «пещерата на дракона».

Когато бях съвсем близо до кей Изток–3, изпълних последното условие, което поставяше съдбата ми в ръцете на тайнствената компания — сложих подписа си в края на необичайния договор за изследване.

Едва сянката ми се беше откроила на входа за пристана, когато от мрачината изникнаха двама мъже. Не бяха същите, които се грижеха за пробните изпитания. Бяха други, но видът им също бе странен, нещо неописуемо и злонамерено се забелязваше по лицата им. Все пак държанието им не ми се стори заплашително. С минимален оттенък на любезност единият попита:

— Господин Марис, така ли?

— Да, аз съм — отвърнах с престорена непринуденост.

— Ще ми дадете ли, моля, подписания договор? — И той протегна към мене великанската си десница с всяващи ужас татуировки по нея.

— Заповядайте — рекох решително.

Опитвах се да се държа непринудено, сякаш това беше поредната ми обикновена крачка в живота.

— Веднага вдигаме котва — додаде той, след като се увери, че договорът е подписан. — Призори ще бъдем в Тьокланд.

Повървяхме около стотина метра и после се качихме на малка моторна лодка. Нямаше никой друг, ни следа от останалите участници в конкурса. Бяхме сами.

— Друг кандидат няма ли да дойде? — настоях аз с известен оттенък на безпокойство.

— Отстранени са, никога няма да заминат за Тьокланд — грубо отвърна оня тип, който дотогава бе мълчал.

Подир не твърде успокоителния отговор той се запъти към кабината, откъдето приятелят му вече маневрираше с лодката. По вида на двамата мъже се виждаше съвсем ясно, че нямат намерение да отговарят на повече въпроси, нито пък желаят да си приказват с мене. Пет минути по-късно поехме в открито море. Когато потеглихме, на кея Изток–3 нямаше признаци на живот. Можеше да се допусне, че компанията нарочно бе избрала най-самотния и отдалечен пристан. Това изглеждаше правдоподобно — на моето качване в моторницата нямаше да има свидетели.

Различни съмнения относно Тьокланд и неговия непознат лабиринт ме задържаха известно време умислен на палубата, зареял поглед в чернилката на невидимия кръгозор. После умората надви, аз се настаних удобно върху копката в мъничката каюта и в същия миг дълбоко заспах.

Ала всемогъщата компания успя да наруши дори сладостта на съня ми. Моето подсъзнание ме нагости с цяла поредица от филми на ужасите, в които, макар и под различни въплъщения, но винаги едно от друго по-зловещи, участвуваше шайката на Казацкян. Например мистър Казацкян ми се явявате като умопобъркан учен, който извършва дълбоки промени в мозъците на наивните участници в конкурса, пристигнали на Тьокланд. След като ги упояваше, за да не разберат нищо, той ги подлагаше на различни облъчвания, които можеха да причинят сериозни изменения в тях. После те биваха връщани в Дондрапур и явно продължаваха редовния си живот с мисълта, че са се провалили в някакъв дори несъществуващ лабиринт. Лека-полека обаче въздействието на радиацията се забелязваше, а престъпните типове, настанени под чуждо име близо до жертвата, наблюдаваха последицата от жестоките си опити.

В друг миг от съня компанията всъщност представляваше тайна религиозна секта, която извършва преиначени обреди под ръководството на върховния свещеник Казацкян. Наивните кандидати за привидната награда бяха използувани като жертви за отвратителни мъчения. После ги връщаха живи без никакви рани, по с постоянни нервни разстройства, съпроводени с частична загуба на паметта. Компанията оправдаваше тези умствени смущения, като се позоваваше на следствието от преживения в лабиринта емоционален стрес и бранейки се с подписания договор, бягаше от всякаква отговорност.