Хоан Хисберт - Загадката на остров Тьокланд

Казацкян полуотвори очи. Сега лицето му приличаше на трагична маска. През зъби, сякаш бе забравил за присъствието ми, той промърмори:

— Трябва да съществува, на някое място трябва да има такъв човек… необходимо е, абсолютно необходимо е, остава много малко време…

Внезапно дойде на себе си. Лицето му придоби изражението на баритон, изпълняващ роля в опера от Вагнер:

— После, ако този герой от наше време, станал предтеча на човешкия род, покаже на народите, че лабиринтът на Тьокланд не е непроходим, вратите му ще се отворят за всички и стотици хиляди хора ще пристигнат да съзерцават това ново чудо на света, много по-необичайно от висящите градини във Вавилон, несравнимо по-загадъчно от сфинкса и египетските пирамиди, с ослепителна светлина, от която навремето би избледнял и Александрийският фар, надарено с титанични размери, край които Родоският колос би изглеждал дребен, гробницата в Халикарнас, статуята на Юпитер, храма на…

Докато Казацкян продължаваше да изброява чудесата на древността, аз разбрах, че ще ми бъде много трудно да му задам всички въпроси, които си бях подготвил.

Той продължи речта си с глас хем заплашителен, хем боязлив.

— Ако обаче изтекат дните, без никой да може да стигне до сърцето на лабиринта, ако не се изяснят неговите тайни преди края на живота ми, човечеството ще бъде сполетяно от страшни бедствия!

В този миг, без изобщо да повярвам на предсказанието му, помислих, че причината за такова мрачно пророчество е голямото му желание да намери изследовател, способен от всички страни да оцени неговото загадъчно творение, сякаш по този начин той щеше да му се отплати за направените усилия. Дали пък не беше някой художник, побъркан от предполагаемото величие на собствената си творба?

Казацкян оглеждаше ръцете си, сякаш търсеше в тях обяснение на нещо неразбираемо. Внезапното му мълчание ме учуди, изглежда, се разкайваше за последните си думи. Използувах този миг, за да вмъкна един въпрос:

— Къде се намира приказният лабиринт?

Така както очаквах, отговорът гласеше:

— Под земята! — рече победоносно. — Когато узнах, че островчето Тьокланд е надупчено с безкрайна мрежа от проходи, галерии и подземни ями, издълбани в скалата от древни времена, аз веднага замислих великата си творба: да превърна естествения лабиринт във фантастичен музей от загадки и тайни, в небивало за света зрелище, несравнимо художествено произведение!

От този миг започнах да вярвам, че във всичко това има нещо вярно. Нетърпението ми да започна обиколката растеше с всяка изминала секунда.

— Обогатихме суровата природа — продължи по-спокойно. Казацкян — с удивителни неща. Уверявам ви, че да се премине лабиринтът на Тьокланд, е най-голямото приключение, което може да се изживее днес.

След като изрече последните думи, той сякаш бе завладян от сладка дрямка. Седеше неподвижен, лицето му излъчваше благородство й великодушие. Въпреки следите на старостта, той представляваше красива гледка, като гръцка статуя. Замълчах известно време, от страх да не стресна невъзмутимия му лик. В тази минута един от хората му се появи на сцената.

— Вече всичко е готово — рече бързо. — Свановски тъкмо излиза.

Създателят на лабиринти слисано отвори очи. Всеки, който видеше лицето му, щеше да каже, че се връща от някакво дълго пътешествие в страната на сънищата. После с голямо усилие, като че ли му беше трудно да се приспособи отново към действителното време, той се изправи мъчително. Сега приличаше на немощен старец. Погледна ме умилено и рече:

— На добър път, желая ти много щастие, ще ти е необходимо. Досега никой не сполучи. Едновременно с твоето пристигане напусна и последният изследовател, влязъл в лабиринта — Юрий Свановски, световният шампион по шахмат. Сега ти ще предприемеш този път, от който мнозина се върнаха с ужас, изписан на лицето. Нека всичкото въображение на света те озарява, сине мой.

Беше ми говорил с обичта на баща, който казва сбогом на сина си, преди той да предприеме опасно пътешествие. В гласа му се четеше такава дълбока искреност, че въпреки нелепото положение, той ме трогна.

Излязох навън, където ме чакаше мъжът, донесъл известието. Тъкмо тогава един джип профуча пред вратата. Освен шофьора и един от членовете на компанията имаше и друг пътник. Веднага го познах. Наистина беше Юрий Свановски, световен шампион по шахмат и прочут руски спортист. Отправи ми отсъствуващ и несъзнателен поглед. Имаше болнав вид, сякаш бе подложен, на безгранично умствено усилие или на непоносими нервни стресове. Стори ми се, че открих по лицето му следи от несполуката, примесени с друго, още по-силно чувство: облекчението, което навярно се дължеше на надеждата, че може да напусне веднага Тьокланд.