Хоан Хисберт - Загадката на остров Тьокланд

Докато Свановски изчезваше в посока към морето, моят придружител ме заведе в една съседна барака, върху вратата на която биеше на очи надписът:

Вътре на дълга маса чакаше моят сак. До него — няколко от моите принадлежности. Мъжът ги посочи и каза:

— В изпълнение на точка 8 от договора за изследване тези предмети ще бъдат задържани. Ще ви ги върнем… на излизане.

Иззетите неща бяха запалка с вградена в нея фотографска микрокамера, джобен гайгеров брояч, ракетен пистолет, няколко свитъка хартия за чертане на планове и много макари с конци, които смятах да ми послужат като диря, за да мога в случай на нужда да се върна по стъпките си и да не се загубя. Като прочете един списък, проверителят додаде:

— Останалите неща можете да си запазите: една въжена стълба, две рула тоалетна хартия, един спален чувал, наметало, чифт полуботуши, един бележник, една обикновена химикалка, гребен и… — като се усмихна съчувствено, каза: един компас. Всичко е в сака.

В този миг джип спря пред входа на склада. Същият, който малко преди това бе откарал Свановски. Ала явно не беше имал време да стигне до пристана. И още по-малко — да измине обратния път. Сигурно са разменили колите — рекох си, без да му отдавам значение. — Освен ако…

Без да ми даде време да изразя наум своите подозрения, пазачът продължи с наставленията си:

— Освен това ще ви дадем едно фенерче с батерии и резервни крушки към него, една съдинка и първата ви дажба храна — пестете я, следващата ще получите чак след дванайсет часа, разбира се, ако все още ще ви е необходима… и един предавател на сигнали. Ако се откажете или се озовете в опасно положение, натиснете червеното копче, ще направим… каквото можем. Но помнете, червеното копче е сигнал за НАПУСКАНЕ. След това в никой случай не можете да продължите. Нали помните какво пише в договора?

Махнах с ръка, че съм съгласен, наслагах вещите в сака и го преметнах през рамо. Великият миг наближаваше. Въпреки многото причини да се чувствувам уплашен, горях от желание да започна изследването.

Без дори да се сбогува, оня тип се запъти към дъното на бараката и изчезна зад един рафт, претрупан с миньорски каски.

Нищо не ме задържаше там. Изпълнени бяха всички предварителни проверки. До вратата шофьорът на спрелия джип даваше признаци на нетърпение и ме гледаше почти предизвикателно. Излязох навън и заех в колата мястото на изчезналия Свановски. Шофьорът потегли рязко. Но аз вече бях свикнал с лошите обноски и странното държане на хората от компанията.

Джипът се носеше, сякаш ни преследваха стадо разярени носорози. Не бяха изтекли и три минути, когато спряхме в подножието на един от каменистите хълмове, които опасваха лагера. Спирането беше такова, че си помислих дали гумите няма да се пръснат. Ала не стана така — несъмнено бяха свикнали с подобно отношение.

В подножието на хълма разтваряше мрачната си паст една примамлива пещера. Навътре дупката се стесняваше, а после преминаваше в широк наклонен тунел, който, изглежда, водеше към самите недра на острова. Въпреки че гледката не беше смайваща, мога да кажа, че не оклюмах. Вече нищо не можеше да ме спре и любопитно — след като се запознах с Казацкян, в мене се беше породила сигурност, че нищо непоправимо няма да ми се случи, ако успея да запазя спокойствие.

Без да се обременява да слиза от джипа, моят намръщен придружител рече:

— Можете да почвате. И помнете, разполагате най-много със седем дни. Сверете часовника си с официалното време на острова, сега е дванайсет часът по пладне.

Учуден, аз възнегодувах:

— Ама това не е възможно, едва от един час се е съмнало!

— Няма значение — отвърна той непреклонен. — В Тьокланд не важат същите разписания, както в останалата част на света. Придържайте се към казаното. Тук разсъмванията са измамни.

Реших да не споря повече. Нищо не ми струваше да се подчиня на новата чудатост. Докато сверявах часовника си, оня тип потегли, отдалечавайки се с пълна скорост.

Да си. Кажа истината, малко се разочаровах. Бях си представял, че моето приключение ще има по-зрелищно начало. Не се надявах да ме провождат с духов оркестър, нито пък хората на компанията да се облекат като контета, за да ми пожелаят щастлива обиколка, но самотата беше обезпокояваща. Не се виждаше жива душа наоколо. Само отдалечаващият се джип метеор оставяше като диря една огромна змия от пушилка.

Няма съмнение — помислих си, — обещаните велики и страшни чудеса се намират там долу. Е добре, тръгвам натам. Сбогом, слънчева светлина, надявам се, че скоро ще се видим отново. Подир малко, като стисках запаленото фенерче, вече бях влязъл в пещерата.