Хоан Хисберт - Загадката на остров Тьокланд

Като се държах почти нахално, аз почуках лекичко на вратата и я блъснах. Погледът ми се натъкна на разнебитено, набързо сковано бюро. Върху няколко дълги маси бяха разгънати много скици на сигнални уредби. Най-различни четки за рисуване отчасти прикриваха чертежите.

Седнал зад съвсем скромна и мъничка маса, прелиствайки много стари на вид книги, разсеян и унесен, седеше възслаб около седемдесетгодишен мъж, който не бе забелязал моето присъствие.

Стоях прав, неподвижен, без да вдигам и най-малък шум. Изведнъж, сякаш бе доловил някакво нищожно потрепване, мъжът ме погледна и скочи бързо на крака, изправяйки се в целия си великански ръст — малко не му достигаше до двата метра.

Движенията му бяха толкова бързи, че за миг го помислих за механична кукла, тласкана от мощни пружини. Изглеждаше невъзможно в това тяло да се спотайва такава голяма енергия. Той скоро изостави своята припряност и отмереност в действията и аз съзрях силно изпито, ала човешко лице, което се разтегна в усмивка.

— Седнете, моля. Няма да ви задържа повече от минута. Представям си колко сте нетърпелив да започнете изпитанието — рече почти нежно, като че се събуждаше от дълъг сън.

Първото ми впечатление, по-късно променено изцяло, беше, че стоя пред човек, потънал в дълбока скръб, която можеше да бъде облекчена от самото присъствие на един пришелец. Но тутакси забелязах, че лицето му се преобразява с учудваща лекота. Секунда по-късно то придоби черти на човек, който напълно владее положението. Веднага след това изглеждаше жестоко измъчван от силно безпокойство. Промените по лицето му така се редуваха, че избягвах да го гледам направо, за да се избавя от неудобното впечатление, не говоря с няколко души, събрани в тялото на един човек. Като се преструвах, че не забелязвам тези странности, аз отвърнах самоуверено:

— Да, разбира се. Предполагам, че ще бъде чудесно приключение.

— Несъмнено вие сте се запитали що за лабиринт ще изследвате. — Сега ужасното му изпито лице изглеждаше въодушевено от шеметен и могъщ прилив.

— Надявам се, че ще мога да разбера, щом проникна в него — отвърнах, като преглъщах слюнката си с най-голямо безразличие.

Мигновено лицето му пламна така, че се сетих как Нерон е наблюдавал пожара в Рим.

— Става дума за най-ослепителната творба на изкуството в наше време — каза и седна. Приличаше на адмирал, който потъва, сияещ от радост, ведно със собствения си кораб. — На нейното създаване съм посветил последните години от живота си. Работихме усилено, до изнемога, но си струваше труда. Тя е най-голямото чудо на века!

Сега лицето му приличаше на лицето на възторжен мечтател, който говори за нещо, съществуващо само в неговата глава.

— Макар че днес все още е неразбулена тайна, не е далеч денят, когато учудените поколения ще свалят шапка пред моето изключително творение — добави с нарастващ възторг.

Истината е, че в този миг ни най-малко не повярвах на думите му. Даже помислих, че трябва да съм луд, задето слушам с престорено внимание това, което смятах за чиста безсмислица.

Избрал ме е, защото мисли, че ще се поддам на лъжите му — рекох си аз — Ще ми говори, за предполагаеми чудеса, докато помощниците му, които в действителност трябва да са болногледачи, ми изяснят всичко. Дори може да ми дадат награда, задето съм се съгласил на тази игра.

Лекомислието на първите ми опасения обаче щеше да се прояви не след дълго. Казацкян говореше искрено. И не защото не бе престанал да вярва на собствените си лъжи, а тъй като в известен смисъл казваше истината.

— Лабиринтът — продължи той — представлява гениален синтез на всички изкуства. Той е като музей-загадка, осеян с ужаси и очарования. Вътре в него може да се пътува отвъд всичко познато в света на сетивата.

Признавам си, че това «пътуване отвъд» никак не ме въодушеви. Можеше да се вземе образно за предсказание, че ще премина към по-хубав живот. Чудноватата особа, увлечена от собственото си красноречие, почти викайки, продължаваше да излага забележителните предимства на своето творение.

— Обаче, за да му се насладите напълно, за да бъдете достоен посетител-изследовател на моето чудо в лабиринта, се изискват в най-голяма степен някои от най-хубавите качества, които украсяват човешкото същество: неуморим дух за приключения, желание да се изследва непознатото, благородство при проявата на мъжество и храброст, способност да се изправиш лице с лице срещу необичайното и недействителното, въображение, свикнало да не се съгласява с очевидностите, остър усет да се добереш до най-скритото в един лабиринт, без да се заблудиш, задължителна смелост да вникнеш в същността на сложни загадки и най-вече достатъчна честност да запазиш в тайна всичко видяно, което не бива да бъде разкрито на света — направи дълга почивка, сякаш бе съсипан от усилието на своята реч. — Моята върховна цел е да намеря човек, който в най-голяма степен да обединява тези качества, той ще бъде първият, който ще обиколи от край до край моята приказна крипта, ако успее да се справи с всичките й уловки. Чак тогава ще мота да си почина в мир.