Хоан Хисберт - Загадката на остров Тьокланд

Все с такава нарастваща сила компанията придобиваше в кошмарите ми най-различен облик: като многонационална фармацевтика, която изпробва върху участниците в конкурса нови медикаменти с несигурни и опасни последици; като шайка от ненаситни търгаши, които искат да извадят от недрата на острова някакви непознати метали, използувайки за безплатна работна ръка беззащитните посетители, заставени насила да работят на много метри дълбочина; като наборна кантора за шпиони, която посредством най-различни изнудвания кара пристигащите на острова да се върнат в родните си земи като тайни агенти в служба на една загадъчна и коварна държава, домогваща се да завладее света, и т. н.

Във всички тези жестоки преживелици постоянният надзирател на правителството в Дондрапур се явяваше непрекъснато в пияно състояние, напълно безпомощен и подчинен на компанията. Присъствието му не представляваше пречка за тъмната дейност на шайката на Казацкян.

Любопитно, всички тези заплетени положения, толкова далечни на действителността, която ме очакваше, помогнаха насън да се разтоваря от безпокойството, загнездило се неусетно в мене.

Когато се събудих, предупреден от сирената на моторната лодка, аз се почувствувах свеж и облекчен, сякаш бях прекарал спокойна нощ. Въпреки кошмарите засега не бях угрижен. Можех да съсредоточа цялата си сила в предстоящите събития. Съмваше се. Надигнах се и се протегнах и тогава го видях за пръв път. Посред океана, величествен и заплашителен, се издигаше печалният остров Тьокланд, полузабулен от тежка мъгла, която правеше очертанията му неясни. Унилата камениста грамада, лишена от растителност и живот, и непристъпните стръмни скали, които отбиваха пенливия прилив, даваха отпечатък на смърт и отчаяние, подканващ към всичко друго, но не и да се приближиш до бреговете му. А беше и много студено. Но аз вече нямах право на избор, за да се върна обратно. В края на краищата не исках и да го сторя.

Бяхме се приближили към нещо като естествен пристан, където бе закотвена една лодка, подобна на тази, с която пътувахме. Но там нямаше никого. Само гъста мъгла и самота. Стигнахме до целта и веднага слязохме на брега. Двамата типа, изглежда, бързаха. Като взех сака, имах чувството, че са го претърсили, докато съм спал, макар че не ми дадоха възможност да проверя. Щом стъпих на каменистата почва, добих ясна представа, че всъщност сега започва моето приключение.

Ако зад всичко това се крие престъпен умисъл, аз съм готов — рекох си с хладна закана. — Ала не вярвам нещата да са толкова прости. Хората, замислили тази шега, непременно трябва да страдат от мания, макар и болезнена, за гениалност. Колкото повече се приближавам до същността на въпроса, толкова повече мисля, че в този отдалечен кът на земята ще намеря истински, макар и невероятни неща. Така се работи на драго сърце!

Метнахме се веднага на един джип, спрял близо до мястото, където слязохме, и се насочихме към вътрешността на островчето. Моите загадъчни придружители не нарушиха безмълвието си.

Колата прекоси каменисти и влажни местности, където само някаква изродена разновидност на гущери оживяваше малко гледката. Никакъв признак в тази пустош не намекваше защо странната компания е вложила толкова усилия да наеме Тьокланд на прекалено високата цена.

Накрая, подир двайсетина минути досадно и мъчително пътуване, стигнахме песъчлива площадка, завардена от пояс тук-таме покрити с храсталак хълмчета. От всичко видяно дотук, това, изглежда, бе единственото обитавано място. Обаче, както предположих от първия миг, там нямаше ни внушителни постройки, ни следа от туристическо оборудване, а единствено няколко склада и бараки, стъкмени набързо от стари груби материали. Всички врати и прозорци бяха затворени.

Постройките обрамчваха една пътечка, която към средата се разширяваше и образуваше недоправено още площадче. Джипът спря на него.

Докато издърпваше ръчната спирачка, шофьорът проговори, без да ме погледне:

— Мистър Казацкян ви удостоява с предимството да ви поздрави лично с щастливото пристигане. Можете да оставите тук багажа си — и той показа близката врата.

Слязох от колата. Докато изминавах десетината метра, които ме отделяха от посоченото място, имах впечатлението, че от вътрешността на бараката ме дебнат много очи. Но слънцето вече изгряваше и мрачната гледка се проясни малко от дневната светлина. Ако това за щастливото пристигане беше вярно, щях да се опитам максимално да го използувам. Можеше да се срещна и с някой луд, ала все нещо щях да си изясня. Скоро ще науча какво точно имат на ум!