Хоан Хисберт - Загадката на остров Тьокланд

Какви ли ще са изпитанията, щом караха минаващите зад завесата да викат от болка и да се държат така подлудяващо? — рекох си, като се опитвах да запазя и малкото останало ми спокойствие.

Признавам си, че мисълта да се измъкна тихичко и да изоставя всичко не ми беше далечна в тези минути. Но и желанието да се намеся в опасното положение ме беше обзело изцяло. А знаех също, че възможността да бъда приет «временно» виси във въздуха, така че можех да разваля играта с някое прибързано действие или неуместно бягство. Освен това, макар че не бях в състояние да го тълкувам, вътре отново господствуваше мълчание. И дори сега да изглежда глупаво, аз се успокоих.

Без да ми даде време да взема решение за една от двете възможности, мъжът със списъка се появи отново, обаче сега носеше няколко по-големи листа.

Погледнах го тихомълком и не успях да открия в него някакъв признак на раздразнение или възбуда. Подобно на палач, закоравял от службата си, той изглеждаше чужд на станалите шумни събития, каквито и да бяха те.

Въпреки всичко не се стърпях и с изражение на най-обикновено любопитство го попитах:

— Какво става вътре? Стори ми се, че чух…

— Страх… ли ви е? — прекъсна ме той, сякаш не беше чул думите ми, и ме погледна втренчено, с лице сякаш от друг свят.

— Не, разбира се! Вече знам, че за да участвувам в конкурса, трябва да съм готов на всичко.

Опитах се да изглеждам убедителен, защото подозирах, че ако този тип узнае за моите колебания, ще ме изпъди автоматически. Сега-засега не исках да се смятам победен, без да открия нещо повече. В този миг, когато бях толкова близо до целта (така поне си мислех), нямаше смисъл да отстъпвам заради някакви си четири крясъка. Типът не отговори, но предположих, че остана доволен от моето държане. Сега явно мислеше за друго, сякаш напълно ме беше забравил.

Проследих го с крайчеца на окото и успях да видя, че държи в ръката си моята заявка. Някой бе нанесъл с червено мастило бележки по полето и тук-таме бе подчертал с дебели линии някои изречения.

Мъжът със странното лице премести отвън надписа ЗАТВОРЕНО със забележката под него и с тежка метална врата затвори входа към улицата. После укрепи отвътре вратата с грамаден катинар.

Разбира се! — помислих си, без да се опитвам да му придавам значение, като че ли се шегувах сам със себе си. — Той ми прекъсна отстъплението.

После колкото се може по-незабелязано се помъчих да чуя нови викове и стенания отвътре.

Острият ми слух не долови нищо друго освен най-дълбоко мълчание. Тогава, вместо да ме успокои, мълчанието ми се стори зловещо предзнаменование.

Напъха се в устата на вълка, момче — рекох си, за да се насърча. — Е добре, нека всичко бъде в името на големия успех на репортажа. В края на краищата компанията не е всемогъща, съществуват власти, има закони…

Да си кажа правичката, в тези минути властите бяха много далече. Явно благодарение на особения договор компанията бе получила изключителни права да прави каквото й скимне с непознатите участници в конкурса. Колко ли ужасяващи неща трябва да се случат още, за да се спрат тези безчинства? Докога ли ще стои безнаказан мистър Казацкян?

Може би щях да се посгорещя още за моя сметка и да прекаля, когато забелязах, че зловещият тип се беше сетил отново за мене. Шареше с очи по заявката ми и от време на време ме поглеждаше студено, като през невидим микроскоп. Докато се надявах той да подеме разговор, постарах се да изглеждам колкото може по-безгрижен и весел. Навремени положението ми се струваше непоносимо.

Неочаквано, сякаш изстрелваше думите, той рече:

— Вие няма да се подлагате на пробните изпитания.

Дявол да го вземе! — помислих си. — Я гледай по какъв изтънчен начин искат да ми кажат да вървя по дяволите. И затова ли беше всичкото чакане и всичката потайност?

Обаче типът продължи да мърмори, с което ми помогна да изляза от заблуждението си:

— Следователно вие сте приет. Ще заминете още тази нощ за Тьокланд — заключи той с мрачен глас.

Опасявайки се, че това е някаква хитрост или може би първото от изпитанията, аз отговорих светкавично, като показах неудържима воля да се изправя срещу каквото и да е.

— Не, благодаря много, няма да приема никакви предимства. Искам да премина през изпитанията, каквито и да са те, усещам, че имам достатъчно сили за това.

Видях, че не отвръща, и ми се стори подходящо да добавя:

— Освен това те ще ми послужат като тренировка. Така, стигна ли на острова, ще бъда в по-добра форма. Ха-ха-ха! — След като избухнах в смях, почувствувах, че надхвърлям всякаква мярка, но вече нищо не можеше да се промени.