Хоан Хисберт - Загадката на остров Тьокланд

Навън щъкаха стотици хора, които като мене очакваха резултата от първото пресяване.

Преди да бе изтекъл часът, двамата мъже със злокобен вид се появиха отново. Единият носеше листче в ръка.

Малко имена ще са се вместили там, помислих си аз. Опасявам се, че мнозина от присъствуващите тук ще си останем само с желанието да видим страшната загадка на Тьокланд. Може би всичко е някаква хитрина и «приемат» единствено лъжливи кандидати, които в действителност са преоблечени служители на компанията. Но ако е така, за какво се вдига толкова шум? Какъв ли ще е краят на този маскарад?

Индивидът, който държеше листчето, бе направил небрежен знак да се приближим. Без дори да изчака сгъстените редици да го заобиколят напълно, той почна да чете с неравен и далечен глас, сякаш изричаше присъда на група глухонеми с превръзка на очите.

— В тринайсетия тур бяха временно приети — като произнесе последната дума, той вдигна поглед от листа и ни измери с блуждаещи и трескави очи — следните лица… — Докато с все по-заглъхващ глас четеше имената от краткия списък, някаква нервност, която дотогава не бях изпитвал, почна да се просмуква й душата ми.

Положението е детинско и смешно — рекох си, без да преставам да слушам мършавия оратор, — но ако не ме лъже професионалният усет и продължава да не ме лъже, мисля, че зад тази пантомима се крие нещо важно. Усещам го, без да знам за какво може да се отнася, нямам никаква догадка, но тук се готви нещо и трябва да се вземат мерки, преди работата да се усложни. Трябва по някакъв начин да се намеся.

Краткото изреждане на имена бе приключило, но странният служител не ме спомена. Също тъй загадъчен, другият тип добави със злостен глас:

— Изброените да минат вътре. Пробните изпитания ще почнат веднага. — Каза го така, че внезапната радост на посочените замръзна по лицата им, сякаш бяха нещастно стадо, обречено на ужасни опити. — Останалите трябва да са благодарни, че ги спасяваме от опасности, които навярно не биха могли да преодолеят. Опитите ви да се явите отново ще са напразни, вашите заявки ще бъдат редовно отхвърляни. Благодарим на всички за участието.

Бързо размишлявах какво да направя, за да се озова зад непробиваемия зид, който се издигаше пред мене. В този миг, преди да влезе в празната кантора, зареял поглед в далечината, мъжът със списъка додаде:

— Кандидатът господин Натаниел Марис ще се присъедини към групата на временно приетите. Кой е той? — стъкловидните му очи сякаш ме търсеха на километри разстояние.

Пристъпих към него, без да продумам. Нямаше нужда.

— Хайде — рече той и се обърна като автомат.

Последвах го без възражения, а стотиците отхвърлени замърмориха зад гърба ми. Бях готов да се възползувам от пролуката, която, изглежда, се откриваше пред мене. Мисля, че сега почнах да гледам на себе си като на късметлия, макар че не знаех как да изтълкувам закъснялото приемане.

Когато влязохме в неприветливото преддверие, накараха останалите избрани да минат зад голямата, дебела червена завеса, която висеше в дъното. Наканих се да тръгна подир тях, но типът със зареяния поглед ме спря с рязко движение на ръката.

— Почакайте тук — рече, преди да изчезне с другите зад завесата.

Ха!? — помислих си. — Какво значи това? Приет ли съм, или не съм приет? Дали не са ме извикали като заместник, ако някой не успее? Дали пък не съм второкласен кандидат?

Почаках няколко минути, които ми се сториха вечност. В помещението нямаше почти нищо за гледане. Сандъкът, използуван като пощенска кутия за заявки, бе преместен в един ъгъл. На неговото място, опряна на потрошен стол, отвън се виждаше следната обява:

В същото време съвсем ясно се чу нещо като болезнен вик. Идеше от скритото зад завесата място. Заслушах се внимателно и се опитах дори да спра дъха си, както се полага в такива случаи, но нищо друго не можах да чуя. След малко до мене стигна гневен вик. Някой яростно роптаеше. Да, нямаше съмнение, сега се намесваха няколко гласа на различни езици, чуваше се необуздана препирня. Макар че почти не можех да разбера какво си приказват, успях да уловя някоя и друга подхвърлена дума: побъркани, проклет да бъде часът, когато!.. Вие не знаете кой съм аз! Това е чудовищно! Що за проклетници сте вие? Искам да се махна оттук!

Въпреки че не можех да го потвърдя, предположих, че виещите по този начин хора са участниците в конкурса. Отговорите на двамата служители на компанията, ако изобщо имаше такива, не се чуваха от моето място.