Хоан Хисберт - Загадката на остров Тьокланд

И така мълчаливо и спокойно изтекоха близо две години, докато новината за конкурса събра внезапно върху Тьокланд погледите на целия свят.

След като бе установена предварителна телеграфна връзка, една неудържима вълна от кандидати буквално заля приемните кантори на компанията в Дондрапур. В състава й влизаха хора от най-различни народности, извънредно пъстра тълпа от човешки типове от най-мръсната утайка на подземния свят — крадци и просяци — до най-издигнатите семейства на европейската аристокрация, като се премине през бегълци от легиона, астролози, детективи, гадатели, египтолози, мислители, ловци на таланти, ясновидци, копнеещи за приключения пенсионирани професори, жадни за сензации девойки от добри семейства, находчиви писатели, които дирят нови теми, съставители на кръстословици, тайни агенти, опитни в разгадаването на шифри и познаващи законите, изследователи на амазонските лесове и търсачи на приключения от всякакъв род.

Сред този наплив от първи кандидати само малцина бяха допуснати до конкурса и успяха да стъпят на Тьокланд (трябва да се добави, че ни един от тях не е останал повече от двайсет и четири часа на острова и не е успял да победи в конкурса). Несполучили в своите намерения, те можаха да възвърнат до известна степен разходите си и загубеното време, като разпространяваха статии или даваха интервюта срещу заплащане, в които разправяха за премеждията си на пустинното островче. Сред публикуваните многобройни разкази ние избрахме репортажа на Натаниел Марис — опитен журналист в областта на фантастичното, — отпечатан в списание «Имажинасион», тъй като той най-много допринася за разбирането на тази история. Тук препечатваме пълния му текст:

Докато пътувах към Дондрапур с един от многото извънредни полети, уреждани по онова време, бях завладян от предчувствието, че така разтръбената загадка на Тьокланд в края на краищата ще излезе чисто мошеничество. Все пак, макар и да изглежда, че си противореча, усещах по кожата си онзи особен гъдел, предвещаващ велики събития. Докато наближавахме малката страна, се мъчех да сложа мислите си в ред и да се съсредоточа.

Тази странна загадка по-скоро приличаше на увод от повествованието на Жул Верн или Хърбърт Джордж Уелс, отколкото на действителна покана. Отделните части не пасваха, а скърцаха по много подозрителен начин. Ако ставаше дума за туристическо предприятие, което се стреми да получи известност, работата изглеждаше твърде необичайна и мъглява; плановете му явно надхвърляха обикновената търговска настъпателност, колкото и безумна да е понякога тя. От друга страна, ако компанията вършеше нещо тайно под прикритието на предполагаемите туристически нововъведения, то последното, което би направила, щеше да бъде привличането на толкова пришълци, готови да надушат всичко. Освен, разбира се, ако не смятаха да им послужим като алиби. Но вероятността бе твърде малка — можеха просто да излъжат или да подкупят постоянния надзирател. В същия миг високоговорителите на реактивния самолет известиха предстоящото ни кацане в Дондрапур.

В действителност бях решил да участвувам в конкурса с надежда не да спечеля баснословната награда, в която изобщо не вярвах, а за да проуча дали в цялата тази бъркотия наистина има нещо особено, нещо фантастично, което да заинтересува читателите на «Имажинасион». Бях подготвен също, ако се представи случай, да си поиграя на нещо като самозван детектив, който дебне вероятните шмекерии на мистър Казацкян и хората му.

Едва-що подметките ми оставиха следите си по прашното летище, и аз се отправих към канторите на компанията на едно такси с тайнствен външен вид. Щом шофьорът научи какво е намерението ми, на устните му се изписа насмешлива и недоверчива усмивка, но не каза нищо. След малко спряхме близо до едноетажна постройка, откъдето се точеше много дълга и шумна опашка от хора. Ясно беше, че това е приемната кантора.

Когато вече се бях примирил с мисълта, че ще чакам дълго, и се готвех да завържа разговор с някои от навъртащите се там, за да бъда в течение на последните събития, двама странни индивиди излязоха от помещенията на компанията. По мрачния си вид приличаха на избягали от филм на ужасите от трийсетте години. Скоро забелязах, че раздават на хората от голямата опашка някакви жълти листове.