Хоан Хисберт - Загадката на остров Тьокланд

Разказът за премеждието бе посрещнат с весел смях. Корнелиус също се засмя от все сърце. После, е наближаването на последните разкрития, те отново съсредоточиха вниманието си.

— За всичко случило се насетне — продължи пътникът от легендата, — не пазя много точен спомен. Обикалях из лабиринта, изясних извънредно красиви загадки, от сложни по-сложни, от чудни по-чудни. Дори не мога да кажа колко бяха — може би повече от двайсет. Единствено остана в паметта ми усещането, че израствам, че отивам по-далече…

Тук Корнелиус спря, като да търсеше по-точни думи. Марлен му помогна.

— Искаш да кажеш, че ти приличаше на тренировка, че все по-лесно ти е било да решаваш усложняващите се загадки?

— Да, нещо подобно. С мене ставаше това, за което се разказва в легендата. По едно време помислих, че ще ми се пръсне главата. Но напротив, все по-ясно виждах, по-бързо правех заключения, представях си нещата неограничаван от нищо, както никога не съм допускал, че мога. А колко радост ми доставяше, приятели! Искаше ми се да не завърши…

— Ами стигна ли до сърцето на лабиринта? — попита Минос.

— Да. Вече бях толкова подготвен, толкова близо, че не ми струваше никакви усилия да проумея загадката. Каква друга картина освен на самия човек можех да наблюдавам от кълбовидната пещера? Погледнах към или по-точно в себе си.

Сега не бих могъл да го повторя, но в състоянието, в което се намирах след преброждането на лабиринта, аз я видях. Повярвайте ми, вътре в нас съществува толкова богата и толкова просторна Вселена, че тя почти може да се сравни с вселената, изпълнена със звезди и планети… Знам, че пътувах из нея, и знам също, че от всичко, което видях, ние познаваме досега една малка част. Можем да го предугаждаме, но то става още по-неразбираемо. И то е там, чака да го овладеем. Тогава, само тогава, ще се развие животът и всичко, казано в легендата, ще стане действителност. Най-възвишените мечти ще станат реалност. Само от нас зависи, сигурен съм, скорошното им осъществяване.

Корнелиус млъкна. Изглежда, бе свършил. Натаниел наруши мълчанието с въпроса:

— Не можеш ли да ни кажеш повече подробности? Какво друго видя през твоето пътешествие?

— Видях много неща, невероятни чудеса, които хората ще направят, любими герои… Но всичко забравих. Освен това може би не бива да си ги спомням. Всичко ще дойде, ако избухването, за което се говори в легендата, не се случи. Да дадем време на времето, без да заспиваме. Ние, нашите деца, децата на нашите деца и тези, които ще дойдат по-късно, трябва да създадем нашия рай. Видях го толкова ясно, че колкото и недостижим да изглежда, вярвам в него напълно. Макар и да са нужни големи усилия, ще дойде денят, когато хората, станали повече от всякога ярки индивидуални личности, ще се почувствуват равни. Ще се наложи да изоставят старите машини, да прогонят войната и несправедливостта, да превърнат всяка работа в творчество… трябва да се борим за това непрекъснато. Защото процъфтяването на този вътрешен свят, който видях аз, сега е в наши ръце, той ще бъде овладян от хората и ще извиси човешкия живот до фантастични предели. Но ще остане празна мечта, ако възпираме знанията си и не ги прилагаме всеки ден… Повече не знам какво да кажа, отговорът е в бъдещето… Нека великото откритие на Анастасе Казацкян и моето приключение останат като предплата за новата епоха. Имах щастието да представям цялото човечество.

Когато Корнелиус завърши разказа си, другарите му останаха малко смутени. Бяха хранили надежда да чуят нещо по-определено и ослепително, нещо по-конкретно и важно.

Но по-късно изреченото от техния приятел лека-полека проникна в съзнанието им. Без да помръднат от мястото си, те неволно си представиха хилядите начини, по които всичко предвещано можеше да се СЛУЧИ… Това, което винаги някак бяха предугаждали, току-що бе казано от Корнелиус и почваше постепенно да става истина…

И така тази история би могла почти да завърши. Всичко съществено в нея вече е изложено. Но като имаме предвид читателите, не ще бъде излишно да задоволим поне малко любопитството им.

Страшната решителна битка между мошениците не се завърза. Пристигналият хеликоптер не принадлежеше на съмишлениците на Бонкар, а на войската в Дондрапур. Няколко часа преди това в столицата бяха регистрирали странен земен трус, чийто епицентър се намирал точно в Тьокланд. Освен това известеното предния ден от Казацкян закриване на конкурса бе събудило немалко подозрения. Опитаха да се свържат с Бонкар, по той, както знаем, беше зает с други неща… Всичко това накара правителството да прати един разузнавателен хеликоптер. Намериха хората от компанията действително да поправят моторницата. Не оказаха съпротива. Що се отнася до алчния полковник, нека споменем само, че макар сломен и пребит от бой, беше жив. Останалите не бяха извършили глупостта да го убият. Бяха се задоволили да го държат като заложник, в случай че дойдат подкрепленията, на които той се надяваше.