Хоан Хисберт - Загадката на остров Тьокланд

— На гърба си има рана! Кръвта, която видяхме преди малко! — доближи се Фабрегас до тялото.

— Само одраскване е, не вярвам да има значение… — Думите на Свановски бяха прекъснати от възклицанието на Норберт.

— Погледнете, друг надпис. Издълбан е кръгообразно на пода.

— Прочети го, прочети веднага — подкани Марис.

— Малко е объркан… Дайте повече светлина. Да, сега го виждам добре…

От това затънтено място, откъдето не се вижда небосводът поради грамадите непробиваема скала, стигналият в сърцето на лабиринта изследовател ще наблюдава вселената и ще я види с други очи. така неговото голямо приключение ще бъде завършено и ще остане завинаги в паметта му

— Приятели, намираме се пред самия праг на голямата загадка — извика Натаниел, който въпреки всичко не можеше да скрие радостта си.

— А може би Корнелиус вече го е прекрачил! — каза Свановски, като сочеше кълбовидното тяло.

— Но как може да се види небосводът от «обсерватория», затрупана стотици метри под земята, без отдушник и без комин?

— Не знаем още, Фулхенсио — отвърна Натаниел. — Но би трябвало да има начин. Корнелиус вижда някакъв сън, по-дълбок от самата смърт, сигурен, съм в това.

Последното изречение не беше излязло още от устата на Марис, когато ново разклащане на подземието увеличи пукнатините, набраздили подобно жили каменните зидове. В необикновеното си положение Корнелиус, изглежда, ни най-малко не бе усетил друса нето.

— Внимание! Ще започне окончателното срутване, след няколко секунди земетръсът ще се отприщи напълно. Трябва да излезем оттук, сега се намираме на най-опасното място. Цялата конструкция на лабиринта почива върху пас. Съвсем скоро тук няма да остане ни педя свободно пространство. Всичко ще се превърне в купища натрошени скали!

— Да, Норберт. Но преди това трябва да накараме Корнелиус да дойде на себе си. Не можем да го изоставим! — крещеше до сами тялото Фулхенсио, колкото се може по-близо до него, ала не смееше да го докосне.

— Нека опитаме да го отнесем някак си… на ръце, ако е нужно — настоя отчаян Натаниел.

— Но така никога няма да стигнем до повърхността — не преглътна истината Свановски. — Единствената ни надежда е да излезем тичешком, ако налучкаме пътя, без да се изгубим.

— Приятели — заключи Норберт, — вече е късно за бягство. Ослушайте се как бучи земята!

Неудържим рев продъни недрата на острова. Скоро тунелите и галериите в Тьокланд щяха да изчезнат завинаги и всичко в тях щеше да бъде смачкано от хиляди топове камък.

Обаче в оня час, предопределен да бъде последен за пашите петима търсачи на приключения, един неукротим вик на радост с фантастична сила, стотици пъти по-мощен от началния рев на земетръса, разтърси гърбовете на тези, които бдяха над Корнелиус. Секундите се нижеха с такава скорост, че всъщност се сливаха в една. Дори днес свидетелите не могат да си спомнят точно случилото се. Но трябва да се разкаже по някакъв начин.

Земетръсът отприщи цялата си сдържана мощ, но мигом тя бе скована от друга, още по-голяма сила, която действуваше в противоположна посока. Сякаш беше борба на живот и смърт между две огромни невидими чудовища. Енергията, която обуздаваше труса, произлизаше от мястото, където стояха, от самото сърце на лабиринта.

Вместо да настане очакваното общо срутване, започнаха да хвърчат нагоре големи скални отломъци и в същия миг като по чудо пред погледа на ужасените свидетели изникна невероятна картина: там високо, през огромен отвор на повърхността на островчето, те съзряха частица от осеяното със звезди небе.

Гледката бе съпроводена с обилно нахлуване на свеж въздух в дълбоката яма, където се намираха.

Мигновено си дадоха сметка за произхода на неимоверно силното изригваме. Съвсем изправен, макар и със смутено лице и несигурни движения, сякаш събудил се внезапно от ослепителен сън, зад тях стоеше здрав и читав Корнелиус Берцот, Диханието на зората.

Изводът се налагаше — чудовищният изблик на енергия бе причинен от ненадейното му завръщане в нормално състояние! Освен това всички бяха непокътнати и пътят към повърхността изглеждаше пряк и достъпен.

Без ни секунда да се впускат в догадки, четиримата търсачи на приключения започнаха да се изкачват. Корнелиус ги следваше като замаян, без да разбере, че е потушил земетръса в собствената му бърлога. Все още беше под въздействието на страшното си събуждане, но не забавяше ход. Ако се спираше за малко, приятелите му го дърпаха и Корнелиус продължаваше бягството, без да се бави повече.