Хоан Хисберт - Загадката на остров Тьокланд

— Но как? Какви преобразования? Докъде ще ни отведат те? — попита разтреперан невидимият слушател, сякаш се боеше, че премълчаването на някоя дума би заплело още повече загадката.

— Човекът, без да престава да бъде човек, сиреч, като бъде човек повече от всякога, още е способен да достигне фантастични върхове на творчество и щастие, породени от порива на любовта, волята и въображението. По този начин действителността ще се разкрива пред пас като прекрасна и материална истина, е хиляди нови и ослепителни страни, подсилвана непрекъснато от безстрашието на хората.

В този миг, когато изглеждаше, че Казацкян е привършил със своите разкрития, макар че и това не можеше да се сметне за сигурно, първата лавина от големи скални отломъци сложи началото на края.

— Не ще имам сили да избягам от природните стихии! — извика Казацкян. — Тялото ми не издържа повече. Обаче ти, който най-много заслужаваш да живееш, трябва да се опиташ на всяка цена. Остави ме и се опитай да се спасиш. Моят живот вече е получил очакваната награда.

Близката до тях галерия се сгромоляса напълно със страхотен трясък — срутването на лабиринта започваше. Неволно, слепешката, двамата мъже се хвърлиха един към друг. Казацкян падна безчувствен в прегръдките на своя другар. Тогава последният се реши да запали фенерчето, нещо, което бе избягвал да направи поради стратегически съображения. Напразно подири признаци на живот в умореното тяло — Анастасе Георги Казацкян бе издъхнал.

— Ако знаеше… ако знаеше, че не съм този, за когото ме смяташе… ако знаеше, че онзи, когото назоваваше любими синко, не е бил тук до тебе, подхранвайки с надежда предсмъртните ти мъки… обаче никога не ще го узнаеш, почивай в мир.

Оцелелият прошепна тези думи, прегърнал с уважение и обич бездиханното тяло. После стана светкавично и се приготви да извърши най-трудното — да излезе жив от преизподнята, която се сриваше.

Ала нещо го задържа за малко. Като се обърна, за да види за последен път тленните останки на президента, забеляза, че той бе издъхнал с повдигната дясна ръка към горната част на дрехите си. Сякаш ръката му не бе довършила движението си, сякаш търсеше нещо. Следейки този посочен след смъртта знак, единственият свидетел пъхна там ръката си и намери нагъната папка със следния надпис:

Без да се задържа ни секунда повече, мъжът, който бе намерил посмъртното завещание, грабна малката папка и хукна да бяга през единствения тунел, незатрупан още от скорошните срутвания. Докато тичаше, изпълнен с огромно вълнение, той се провикна:

— Корнелиус! Корнелиус! Ако още съществуваш, прекрачи последния праг и влез в сърцето на лабиринта. Каквото и да е, каквото и да те чака в последната зала, трябва да го посрещнеш твърдо. Тази част тук се срива, но оная, където се намираш ти, както си мисля, още ще издържи благодарение на силата на легендата. Сега вече знам, сега не се съмнявам повече — Казацкян не бе луд! Той се беше добрал до някакъв тайнствен лост на света. В твоите ръце е възможността да го раздвижиш и да направляваш хода на времето. За бога, ако още си жив, не падай духом сега. Нашето приключение трябва да завърши. Направи така, че смъртта ми да не е напразна, ако, както се опасявам, настъпи скоро. Това е последната молба на твоя приятел — Изидор де Маливерт… направи го за мене, направи го за всички мас… сигурен съм, че ако успееш, няма да съжаляваш. Пази те легендата за Южната вселена!

Страстните призиви на Изидор де Маливерт бяха внезапно заглушени. Трусът, разбеснял се на мястото, откъдето се опитваше да избяга, причини падането на множество скални отломъци, а умоляващият глас замря, без да знае, че ни една негова дума няма никаква възможност да стигне до слуха на този, за когото бяха казани.

Защото в тази минута Корнелиус Берцот, безстрашният изследовател на Тьокланд, не можеше да чуе вече нищо. Той беше толкова далеч от виковете, толкова невероятно далеч от всяко нормално усещане, че дори оглушителното бучене на земетръса нямаше за него ни смисъл, ни облик.

През това време екипът, съставен от Свановски, Марис, Фабрегас и Дип, благодарение на геоложките познания на последния бе успял изненадващо да напредне към дълбините, почти без да попадне в многобройните клопки, които криеше подземието.

Навлезли бяха в участъка, където цареше пълно мълчание, вече съвсем близо до сърцето на лабиринта, като не се натъкнаха на нито една от галериите на Казацкян, украсени с неговите мъчно разрешими сцени. Бяха следвали един отвесен път покрай музея със загадките, като се бяха приближили до последната му част, без да се наложи да преодоляват нито едно препятствие.