Хоан Хисберт - Загадката на остров Тьокланд

До това страшно дълбоко място не стигаха отраженията на звуците, които идваха от останалите подземни пластове. По тази причина те също не знаеха нищо за току-що станалите събития в съседните галерии. И не защото не обръщаха внимание на шумовете. От няколко минути насам те вървяха по една звукова диря, която идеше от най-дълбокото. Беше някакво особено дишане, възбудено и красиво едновременно, изпълнено с очарованието, присъщо на необяснимите неща.

Те бяха на път да се заблудят безвъзвратно в плетеницата от тунели, когато го чуха за пръв път, като почти недоловимо за ухото шумолене. Този звук им възвърна надеждата и те се устремиха да търсят източника му на всяка цена. Свистенето на дробовете им сочеше невидима следа, ясна и звучна, която обаче не съвпадаше с другите пътеки. Като наостряха слух, те успяваха на всяка кръстовка да налучкат верния път.

Почти не разбраха как влязоха в една широка галерия. Там дишането ехтеше по-силно. Сякаш го отронваше самата пещера. По пода на залата бяха безредно разхвърляни и гледаха свода различни по големина статуи, неподвижни и величествени, подобни на тези от остров Пасха.

Изведнъж Натаниел Марис възкликна:

— Погледнете! Някой скоро е бил тук! — Снопът светлина от фенерчето му откри пресни следи от кръв до сами основата на една от статуите.

— Ако са на Корнелиус, значи е ранен — прошепна Фабрегас.

— Дано все пак са негови — рече Свановски.

— Вижте там! — рече Норберт и освети с фенерчето си част от стената близо до купола.

Всички видяха горе, над главите на каменните същества, издълбан в стената надпис:

Благодарение на твоята благородна саможертва ти пристигна, изследователю, в предпоследната зала на лабиринта. остава ти само да намериш входа за най-голямото укрепление и да извършиш там своя подвиг. ако щастието не те изостави в мига на най-голямото изпитание, ще стигнеш до победата и лесно ще намериш изхода.

Освен процепа, през който проникнаха чак до дъното на музея със загадките, те не откриха по каменните зидове никаква друга пукнатина.

— Корнелиус се намира в последното укрепление. Сигурно е! — рече Фулхенсио, предвкусвайки вече победата.

— Да, но как да влезем там? — възкликна Натаниел. — Тази пещера не води наникъде.

— Трябва да има начин за излизане оттук. Корнелиус го е направил! — увери го Свановски.

— Вероятно решението на загадката се крие в някоя от фигурите — допусна Норберт, като ги разглеждаше, макар и без да изясни нещо.

— Нямаме време да решаваме загадки според предписанията на конкурса — напомни излишно Натаниел, понеже всички много добре знаеха, че не бива да чакат последния трус.

— В края на краищата пие не сме изследователи на мистър Казацкян, задачата ни е извънредна — потвърди Фулхенсио Фабрегас.

— Ще ни води дишането, да долепим уши до степите — посъветва накрая Норберт.

Изведнъж ново и мощно бучене на земетръса постави естествените основи на лабиринта в такова несигурно равновесие, че само по чудо всичко не се сгромоляса за миг. Неминуемо обаче това нямаше да се забави много — в зидовете, където бяха долепили уши, вече се бяха появили застрашителни пукнатини.

Ала те им посочиха накъде да тръгнат; от разтърсването в скалата се открои люлеещ се каменен отломък, зад който се виждаше някаква дупка. Шмугнаха се в нея без повече въпроси.

Като се спуснаха надолу по един тунел, те влязоха в най-дълбоката пещера на лабиринта в Тьокланд. Най-после се намираха в истинското му сърце!

Последната пещера имаше кълбовидна форма. Стените и сводът бяха излъскани и блестяха в светлината на фенерчетата като вълшебно огледало. В началото останаха заслепени. Дишането вече ехтеше с учудваща сила, дори беше непоносимо. Нямаше съмнение, че идеше от някого съвсем близо до тях.

Натаниел го видя пръв. Ужасен, той нададе покъртителен вик, докато тримата му придружители неволно отстъпиха назад.

— Корнелиус! Какво страшно зло е изкривило така тялото ти? Как си загубил до такава степен човешкия си облик. Какво е останало от човека, когото познавахме, от човека, когото обичахме? По-добре беше да не те намерим никога, отколкото да те видим такъв!

Подир първото объркване, обяснимо както с голямото напрежение на четиримата другари, така и с особения вид на тялото, облечено в дрехите на Корнелиус Берцот, те разгледаха по-спокойно този, който така гръмко дишаше.

Беше се увил на кравай около себе си по необясним начин. Дори най-гъвкавият йога не би могъл да наподоби стойката му. Неподвижен, но обзет от някакъв вътрешен съвсем лек трепет, той образуваше нещо като кълбовидно тяло, в чийто център може би се намираше главата. Ала въпреки ненормалния усукан вид, ако човек малко се вгледа, щеше да открие, че тялото излъчва извънредно блаженство и захлас. Като че вкусваше вълшебна наслада на огромно разстояние от загадъчното укрепление.