Хоан Хисберт - Загадката на остров Тьокланд

След четиринайсетминутно мъчително и изпълнено с надежда изкачване, групата излезе на повърхността. Норберт Дип отново пое командуването, за да ги отведе бързо по-близо до бреговата ивица, където земетръсът не се усещаше толкова много. След като Корнелиус се отдалечи от центъра му, трусът преодоля силата, която го възпираше, и накрая стигна страхотната си връхна точка. Последиците бяха унищожителни — цялата плетеница от коридори и галерии, целият естествен лабиринт на Тьокланд се срина с кошмарен грохот. Бреговете се нацепиха и океанът заля незатрупаните подземни рудници. Една голяма част от повърхността на островчето изчезна в току-що образуваната пропаст. Лагерът на компанията и две трети от земята на Тьокланд бяха погълнати от водата. На мястото им остана великански кратер с неправилни очертания, а дълбоко на дъното му се образува мрачно езеро.

След разрушаването на лабиринта земята си отдъхна, водите на Индийския океан се укротиха, а яростта на урагана разпръсна последните си пориви в пазвата на зараждащ се лек морски ветрец.

Тъкмо тогава под закрилата на това затишие спокойно, със сияещ от щастие поглед, Корнелиус Берцот се върна в предишното си нормално състояние. Когато започна да говори, беше се проснал близо до ръба на кратера, където бяха намерили убежище. Загледан в обсипаното със звезди нощно небе, той пророни следните думи:

— Няма я вече загадката на Тьокланд, приятели мои. Наистина подобно усилие си заслужаваше цената, макар че още не разбирам напълно причината за построяването на лабиринта. Стотици пъти се усъмних дали ще го преодолея, ала в края на краищата, понеже много исках, успях. По-късно ще ви разправя всичко, но сега съм уморен, много уморен, спи ми се, много ми се спи…

Клепачите му натежаха и той се унесе в дълбок сън. Останалите сдържаха желанието си да чуят разказа за неговия подвит, време щяха да имат достатъчно. И тъй като също бяха уморени, те начаса забравиха въпросите си и заспаха край него.

Приятната нощ се изнизваше над тях и чакаше жадно новия ден…

Всички, които видяха величествената красота на тази утрин, ще я помнят винаги. От страшното бедствие нямаше и следа. Само огромната яма оставаше като веществено доказателство за случилото се в Тьокланд.

С първите лъчи на слънцето на острова отново настъпи оживление. До ръба на кратера, на същото място, където заспаха сломен от умората, Корнелиус и приятелите му сега се протягаха.

Също до ръба на голямата пропаст, но точно на противоположната страна, друга група, съставена също от петима души, се надигаше в зараждащия се ден. И докато членовете на всяка една от групите се питаха неспокойно каква ли съдба е сполетяла хората от другата група, те изведнъж се съгледаха.

Поради голямото разстояние отначало не можаха да се познаят ясно, макар че искаха да отгатнат кои са хората, които правят знаци на другия бряг.

Тръгнаха веднага едни срещу други. След като се приближиха, престанаха да се съмняват.

— Да, те са, те са! — рече весело Натаниел. — Но Казацкян го няма…

— Погледнете, всички са, дори Корнелиус! Но кой е петият? — рече Марлен от другата група.

Подир няколко минути двете групи се срещнаха, обзети от радост.

След като премина вълнението им от новата среща, Свановски бе представен на тези, които още не го познаваха. После всички разказаха накратко за своите приключения, освен Корнелиус, който мълчеше, но слушаше жадно.

Даденото от Изидор потвърждение за смъртта на Анастасе Казацкян бе прието с трогателна почит от страна на тези, които още не знаеха за тъжната случка.

— … земетръсът, досущ сляп и чудовищен гробар, се зае да зарови бездиханното му тяло под голямата лавина от скали — разправяше Маливерт. — Несъмнено аз също щях да си отида, ако не бяхте дошли така изневиделица вие — продължи той, като обгърна с едно движение Марлен, Валентина, Тахтер и Манцони, корабокрушенците от «Дедал». — Когато се бях загубил, почти в безсъзнание, когато не ми достигаха въздух и воля, за да се боря по-нататък, имах щастието да ви срещна или по-скоро вие да ме срещнете. Изведохте ме в последния миг навън, почти ме влачихте. На вас дължа живота си.

— Как се изхитри да се отървеш от хората на компанията? — попита Норберт Дип.

— С един чудесен номер да говоря с корема си, който ми помага да съчетавам привидно далечни гласове с други, звучащи много близо. Като използувах още и ехото в пещерите, последицата за тях беше доста изненадваща. Ха-ха-ха! Най-хубавото от всичко беше, че така можах да остана насаме с Казацкян, като се престорих на Корнелиус, а по този начин спасих документа, който в друг случай би се загубил завинаги.