Хоан Хисберт - Загадката на остров Тьокланд

Но по същото време е вероятно хората да разберат накрая, че могат да придобият лека-полека неподозирани умения. Биха престанали да бъдат мечта на Вселената и ще почнат да живеят свой собствен сън.

На един забравен остров ще пристигне, БЕЗ ДА ЗНАЕ НИЩО, ПЪТНИКЪТ, обзет изцяло от жажда за приключения. Ще премине през много изпитания, които ще разпалят ВЪОБРАЖЕНИЕТО му до такава удивителна степен, че накрая, виждайки своята вселена, ще успее да ВИДИ Вселената, скрита у всеки човек.

След като се събуди от самовглъбеното си пътешествие, ще отдели такава енергия, че един лек трус ще прекоси цялата планета.

После ПЪТНИКЪТ ще се върне и ще разкаже какво си спомня за своя подвиг. Сетне БАВНО, БАВНО, БАВНО на тази ЗЕМЯ ще почне нова епоха.

Като си послужих с език, лесен за разбиране в наши дни, аз открих опростена разновидност на легендата, която, притулена зад най-различни символи, присъствува във всички култури на познатите ни цивилизации.

Веднага щом схванах огромното й значение, реших да ускоря сбъдването на пророчеството, макар и да изпреваря така хода на времето. Имах намерение да улесня идването на тази епоха и да намаля донякъде опасността от предреченото бедствие.

Освен това така бих осъществил другата голяма мечта в моя живот — създаването на огромен музей със загадки във вид на лабиринт. С тази двойна цел обиколих земното кълбо, докато намерих в забравения Тьокланд необходимите условия, за да изпълня двете си намерения. Запазих в тайна подготвителните работи и криех до последната минута повода за моя призив, защото такъв е духът на легендата: «ще пристигне, БЕЗ ДА ЗНАЕ НИЩО, ПЪТНИКЪТ…» Трябваше да бъда много предпазлив, за да не премахна необходимото доброволно начало на подвига. От друга страна, ако бях разкрил веднага истинската причина, хората щяха да ме превърнат в мишена на най-жестоки подигравки.

Възможно е дори самият аз да не съм изтълкувал правилно легендата. Възможно е също, дори разсъжденията ми да са верни, самият източник на пророчеството да е плод единствено на трескавото въображение на поети, които са съчинили една постоянно повтаряща се басня. Възможно е. При всички случаи обаче твърдо вярвам, че ако се сбъдне предреченото в нея развитие на нещата, ще настанат знаменателни събития. Понякога човек трябва да си измисля басни, за да предизвика открития, за които иначе би се чакало дълго. Такава беше истината на моето начинание и на нея винаги сляпо съм се уповавал.

Имах чувството, че съм драматург на видения, който предлага на себеподобните си необикновена сцена, където някой от тях ще постави най-прекрасната си творба. На тебе, КОРНЕЛИУС БЕРЦОТ, ако си успял да го сториш, се пада да известиш нейната развръзка.

Но знам също, че е твърде възможно всичко да спре на НУЛАТА. Боя се много, че нещастното срутване на скалите ще попречи да завърши твоят героичен подвиг. Не искам да погубиш живота си и на това ще посветя последните си сили. Ще те потърся в лабиринта. Дано успея, преди да изгасна, да ти покажа спасителния път!

Анастасе Георги Казацкян

П. С. Натаниел Марис, без да разбере, осъществи моите планове. Знаех, че той ще намери подходящ човек, който да преброди лабиринта. Затова улесних явяването му на конкурса. Ако го нямаше него, едва ли щях да се запозная с тебе. На него дължа твоето идване и много съм му благодарен.

Що се отнася до плаващата тъдява яхта, наречена любопитно «Дедал», подозирам, че има нещо общо с това. Отначало смятах да я премахна. Ти трябваше да изживееш своя подвиг самичък! Но сега вече това няма никакво значение! Те също дойдоха късно. Надявам се само, че са могли да избягат навреме от земетръса в морето.

След прочитането на ценния документ, всички се умълчаха. После очите им се приковаха нетърпеливо в Корнелиус — краят на историята щеше да излезе от неговата уста.

Тържественият миг бе нарушен от Минос Тахтер. Нещо го безпокоеше повече от всичко друго.

— Корнелиус, възможно ли е предавателят да е отказал? Не мога да повярвам!

Леко усмихнат, Берцот започна да разказва:

— Не отказа, Минос, не отказа. Причината за моето мълчание беше направо смешна. Не разбрах как, но го глътнах! Случи се, когато стигнах в тайнственото селище с потопените макети. Сещате ли се?

Всички кимнаха — беше последното съобщение на техния приятел.

— За да реша загадката, трябваше да се гмурна и нагълтах вода. Тя отнесе апарата до гърлото ми и аз го преглътнах. После го усетих да трепти в стомаха ми, но не можах да разшифровам предаванията. Дори се опитах да го повърна, но не успях. И както се подразбира, не изчаках да излезе отдолу…