Хоан Хисберт - Загадката на остров Тьокланд

Гласът, макар и малко провлачен поради далечината, можеше да се различи точно — говореше Бонкар от някакво не много далечно място.

Акустиката на подземието в Тьокланд бе още една от особеностите на лабиринта. Чрез поредици еха, отгласи и бързи отражения звукът изминаваше големи разстояния под земята почти непроменен. Така хора, намиращи се в различни и отдалечени една от друга галерии, можеха да се чуят, без да знаят точно кой къде е. Защото не можеше да се открие веднага от кое място иде звукът, след като е прекосил толкова дупки и пещери.

Мистър Казацкян се капеше да отвърне на Бонкар, по в пристъп на отчаяние се отказа. Повторното появяване на полковника предател в тези решителни минути можеше да бъде капката, която да препълни чашата на нещастието. Президентът съжали, че не е взел действени мерки, за да го отстрани от битката до следващия ден.

Зловещият глас разтресе отново мрачните дълбини.

— Изслушай моя ултиматум, Казацкян. Искам това, което търся, и го искам сега. Тъй като всичко е чиста лудост, ще видим кой е способен да иде по-далеч по пътя на лудостта. Слушай внимателно, няма да повторя пито думичка. До себе си имам, готово да избухне, необходимото количество динамит, за да превърне цялото това подземие в огромна лавина — няма нужда да чакам земетръса, аз самият съм достатъчен да подпаля фитила. Може да не отнеса нищо от това проклето островче, но поне ще замина с удоволствието, че съм си отмъстил. Трябва да извлека някаква полза от дългите месеци мръсно съществование в очакване на това, което ти искаш да ми откажеш. А между другото ще изтрепя неудобните свидетели. Пред моето правителство ще заявя, че всичко е било «нещастен случай»… Никой няма да може да ме опровергае. Ха-ха-ха! Така че или ще ми кажеш още сега как да измъкна оттук това, което толкова усърдно криеш, или ще отприщя яростта на динамита. Познаваш ме добре, Казацкян, и знаеш, че съм способен да изпълня заплахата си. Нещо повече желая да я изпълня. Ето го първото и последно предупреждение.

Бонкар взриви един от фишеците с динамит. Въздухът в подземието потрепна, а после се чу грохотът от много срутени камъни. Ясно беше, че ако употреби наведнъж целия заряд, бедствието би било неминуемо.

Косите на придружителите на Казацкян настръхнаха. Явното им числено превъзходство пред Бонкар не чинеше засега нищо, напротив, щяха да дадат по-голям брой жертви, които не биха могли да се припишат на злодея.

Уплашени, те повярваха, колкото и невъзможно да изглеждаше, че мистър Казацкян ще пробие отново обсадата на полковника. Трудно можеше да се отгатне, като го видеше човек, дали президентът е поразен от съдбовността на обстоятелствата, или е наясно с някаква отбранителна стратегия. Подир напрегнати минути на мълчание, без да се помръдне от мястото, където стоеше, Казацкян заговори още по-силно от преди. Но вместо, както всички очакваха, да се обърне към Бонкар, той упорито продължи посланието си в мрака към Корнелиус Берцот:

— Като творец, който се страхува да види как загива най-любимото му творение, с цялата сила на душата си, с обич моля за твоя отговор, Дихание на зората. Отговори в каквото и състояние да се намираш. Отговори ми, синко, отговори ми, дори да си в отвъдния свят!

Думите на Казацкян, вълнуващи и силни, бяха произнесени с такава тържественост и нежност, че за миг престъпниците, които стояха близо до стареца, се трогнаха.

Затова пък крясъкът на Бонкар, прозвучал отново сред тъмнината, показа, че стопанинът му е безчувствен към онова, което е далечно на неговите стремежи.

— Всички ще се озовете много скоро в отвъдния свят или по-скоро ще бъдете погребани живи в тази преизподня. Да, ти, проклети Казацкян, и страхливците, които са с тебе и се поколебаха, когато трябваше да ме послушат, за да те накарам да говориш, а сетне решиха да водят битката за своя сметка. Ха-ха-ха! Жалки глупаци! Всички ще бъдете смазани под тоновете скали, ако не изпълните желанията ми. Ще броя до десет. Няма да дам никаква отсрочка. Много си мисля, че това ще са последните десет секунди от вашия кучешки живот. ЕДНО… ДВЕ… ТРИ…

Пътечките от барут чакаха нетърпеливо мига на запалването. Жадна за жертви, смъртта бродеше из гъстия мрак на лабиринта. Гласът на палача пронизваше ушите им. Само Казацкян запазваше нужното приличие със своята неподвижност и с вярата, която излъчваше погледът му.

— … ЧЕТИРИ… ПЕТ… ШЕСТ…

И в този злокобен миг един мощен непознат глас, силен и далечен едновременно, излитайки от най-дълбоките галерии, трептящ като лъч на надеждата, се чу съвсем ясно: