Стивън Кинг - По едно за из път

— Спри го — прошепнах. — Не можеш ли да го спреш?

— Късно е, Бут — мрачно промълви приятелят ми. Лъмли бе стигнал до нея. Самият той приличаше на призрак — целият беше овъргалян в сняг. Протегна ръце и изкрещя. Често в съня си чувам как Лъмли пищи като дете, събудено от кошмар. Опита се да избяга, но тя протегна дългите си голи ръце, бели като сняг, и го притегли към себе си. Видях как наведе глава и го захапа…

— Да изчезваме, Бут!

Двамата си плюхме на петите. Може би ще ни упрекнете, че сме избягали като плъхове, но вие не бяхте с нас онази нощ. Втурнахме се обратно по собствените си следи. Подхлъзвахме се, падахме и отново ставахме. Непрекъснато поглеждах назад, за да проверя дали жената не ни преследва, усмихната страшно, вперила в нас червените си очи.

Добрахме се до скаута. Туки се преви и се улови за гърдите.

— Туки, какво ти е? — здравата се уплаших.

— Сърцето. Стяга ме отпреди пет години. Помогни ми да се кача и дим да ни няма.

Хванах го под мишниците и някак си успях да го натикам в кабината. Той облегна главата си и затвори очи. Кожата му бе добила восъчен оттенък.

В бързината да заобиколя камиона и да се кача на шофьорското място, за малко не връхлетях върху момиченцето. То стоеше до предната врата, косата му беше сплетена, беше облечено само в къса жълта рокличка.

— Господине — продума то с висок ясен глас, сладък като утринна роса. — Помогнете ми да намеря мама. Тя изчезна, а на мен ми е толкова студено…

— Миличко — отвърнах, — по-добре се качи в камиона. Майка ти е…

Млъкнах и за първи път в живота си усетих, че ще припадна. Разбирате ли, детето стоеше върху снега и около него нямаше никакви следи.

После дъщерята на Лъмли вдигна очи към мен. Беше около седемгодишна и вечно щеше да остане на същата възраст. Лицето й беше мъртвешки бледо, червено-сребристите й очи мамеха. Забелязах под брадичката й две дупчици, като убождане, краищата им бяха страхотно разкъсани.

Момиченцето протегна ръце към мен и се усмихна.

— Вдигнете ме, господине — тихичко помоли то. — Искам да ви целуна. После ще ме заведете при мама.

Не ми оставаше друго, освен да се подчиня. Усетих, че се навеждам към него с протегнати ръце. Детето отвори розовите си устни, забелязах удължените му кучешки зъби. Нещо лъскаво потече по брадичката му. Подсъзнателно, ужасен, установих, че това бяха лиги. Ръчичките му обгърнаха шията ми, помислих си, че може би няма да е толкова лошо, че след малко смъртта няма да ми се струва толкова страшна… Изведнъж от камиона изхвърча някакъв черен предмет и улучи детето в гърдите. Дочух слаба експлозия и бях обгърнат от кълбо дим със странна миризма. За миг проблесна мълния. Малката засъска и отстъпи назад. Лицето й се изкриви и се превърна в животинска маска, изразяваща ярост, омраза и болка. Обърна се и… изчезна. Допреди секунда стоеше пред мен, после се превърна в снежна вихрушка, която напомняше човек. Вятърът я разнесе из полето.

— Бут, побързай! — прошепна приятелят ми.

Подчиних се, но преди това вдигнах предмета, който той бе запратил към излязлото от ада момиченце. Беше библията на майка му.

Всичко това се случи доста отдавна. Сега съм много по-възрастен, въпреки че и тогава не бях в първа младост. Хърб Тукландър почина преди две години. Отиде си тихо, през нощта. Барът все още съществува, купи го симпатично семейство от Уотървил. Новите собственици не промениха обстановката. Но не го посещавам често. Сякаш нещо се промени след смъртта на Туки.

Нещата в Салемс Лот вървят по старому. На следващия ден шерифът откри колата на Лъмли с празен резервоар и изчерпан акумулатор. Двамата с Туки се престорихме, че не знаем нищо — просто нямаше смисъл да разказваме за случилото се. От време на време някой стопаджия или турист изчезва по тия места, горе на Скулард Хил или до гробището на Хармъни Хил. Намират раницата или книгата на чужденеца, избелели от дъжда или от снега. Но хората никога не откриват.

Все още в кошмарните ми сънища се явява онази бурна нощ. По-често ми се присънва момиченцето, както се усмихва и протяга ръчички, за да го взема в прегръдките си. И да ме целуне. Но вече съм стар и скоро ще дойде време, когато няма да сънувам.

Може би някога ще ви се наложи да пътувате през Южен Мейн. Природата е красива. Може би ще спрете в бара на Туки. Новите собственици не са променили името му. Съветвам ви да си изпиете чашата и да продължите право на север. В никакъв случай не се отбивайте по пътя за Джерусалемс Лот.