Стивън Кинг - По едно за из път

— Дъщеря ми ще замръзне — заяви той, сякаш бяхме тъпи деца. — Разбирате ли? Не си е облякла якето, а е едва седемгодишна.

— Не се знае къде са — опита се да го убеди Туки. — Невъзможно е да вървим по следите им — те ще изчезнат в следващата преспа.

— Какво предлагате? — истерично изкрещя Лъмли. — Ще замръзнат до смърт, докато доведем полицията. Не само Франси, но и жена ми!

— Може би вече са замръзнали — каза Туки и се втренчи в Лъмли. — Замръзнали или нещо по-лошо.

— Какво искате да кажете? — прошепна непознатият. — По дяволите, стига сте го усуквали! Кажете ми какво става.

— Господине — започна Туки, — в този град има…

Но аз бях този, който накрая се осмели да изрече страшната дума, въпреки че изобщо нямах намерение да го сторя.

— Вампири, мистър Лъмли. Джерусалемс Лот е пълен с вампири. Разбирам, че едва ли ще ми повярвате, но…

Лъмли се взираше в мен, сякаш внезапно бях позеленял.

— Откачени — прошепна той. — И двамата сте откачени.

Обърна се, направи фуния с дланите си и изрева:

— ФРАНСИ! ДЖЕНИ!

Отново се запрепъва из снега, който стигаше до ръба на елегантното му палто. Погледнах приятеля си.

— Какво ще правим?

— Ще вървим след него — отговори Туки. Косата му беше пълна със сняг, действително приличаше на побъркан. — Нямаме право да го изоставяме, Бут.

— Прав си — отговорих.

Нагазихме в дълбокия сняг и се стараехме да не изоставаме от Лъмли. Но той ни се изплъзваше, защото бе много по-млад. Отклоняваше се от пътеката и като бик си пробиваше път през преспите. Артритът ужасно ме измъчваше, втренчих се в краката си и си заповтарях: „Още малко, още съвсем мъничко, по дяволите, продължавайте да вървите, продължавайте!“

Налетях право на Туки, който стоеше разкрачен в преспата. Главата му беше наведена, бе притиснал ръце към гърдите си.

— Туки, как си?

— Добре съм — отвърна приятелят ми и отпусна ръцете си. — Ще вървим след него — надявам се, че когато се умори, ще се вразуми.

Изкачихме някакво хълмче и в подножието му видяхме Лъмли, който отчаяно търсеше нови следи.

Горкият, едва ли щеше да види отново близките си. Вятърът навяваше сняг и следите щяха да бъдат заличени само след три минути, камо ли след няколко часа. Той вдигна глава и изкрещя:

— ФРАНСИ! ДЖЕНИ! ЗА БОГА!

Чувствахме ужаса и отчаянието в гласа му и го съжалявахме. В отговор вятърът изсвири като товарен влак, сякаш му се присмиваше и казваше: Взех ги, мистър Ню Джърси с луксозната кола и с палто от камилска вълна. Взех ги и заличих следите им. До сутринта ще бъдат като две ягодки в замразител…

Туки се опита да надвика вятъра:

— Чуйте ме Лъмли. Не ви карам да вярвате в съществуването на вампири и таласъми. Но ми се струва, че за близките ви е по-трудно. Трябва да доведем…

В този миг дочухме отговор , от мрака се разнесе ясен като сребърна камбанка глас. Сърцето ми се вкамени, сякаш се превърна в сковано от лед езеро.

— Джери… Джери, ти ли си?

Лъмли рязко се обърна. Тогава я видяхме — появи се като призрак от тъмните сенки на горичката. Личеше си, че е гражданка, стори ми се, че никога не съм виждал по-красива жена. Изпитах желание да се приближа и да й кажа колко съм щастлив, че е жива и здрава. Носеше нещо подобно на дебел зелен пуловер — мисля, че го наричат пончо. То се издуваше около нея, а ураганният вятър развяваше тъмната й коса — все едно, че беше поточе, чиито води още не са сковани от зимния мраз.

Навярно съм пристъпил към нея, защото усетих върху рамото си грубата и топла ръка на Туки. И все пак — как да ви обясня? — жадувах за тъмнокосата красива жена, чието пончо се развяваше около нея. Беше екзотична и необикновена, сякаш излязла от стихотворение на Уолтър де ла Мар.

— Джени! — извика Лъмли. — Джени!

Сетне протегна ръце и се запрепъва през снега към нея.

— Не! — изкрещя Туки. — Недейте!

Лъмли изобщо не му обърна внимание… но тя ни погледна. Погледна ни и се ухили. В този миг усетих как копнежът и желанието ми прераснаха в ужас, безмълвен и студен като гроб, бял като обвити в саван кости. Дори от височината, на която стояхме, виждахме враждебния червен блясък в очите й, в сравнение с които вълчите очи биха изглеждали по-човешки. Когато се ухили, забелязахме колко са се удължили зъбите й. Вече не беше човек, а мъртвец, оживял сред мрачната снежна виелица.

Туки се прекръсти. Тя се сепна, после отново се ухили. Бяхме далеч от нея, при това разбра, че сме много уплашени.