Стивън Кинг - По едно за из път

— Мистър Лъмли, трябва да ви съобщя нещо.

— Какво?

— Тукашните хора са суеверни по отношение на Салемс Лот — рече Туки. Привидно бе спокоен, но дълбоките бръчки около устата му издаваха напрежение. Очите му тревожно се стрелкаха встрани. — Ако семейството ви е в колата, всичко е наред. Ще ги качим в камиона, ще се върнем у дома, а утре, когато бурята отмине, Били ще измъкне автомобила ви от снега. Но ако не са вътре…

— Какво искате да кажете? — рязко го прекъсна Лъмли. — Къде могат да бъдат, освен в колата?

— Ако не са вътре — продължи Туки, все едно, че не го бе чул, — ще завием и ще потърсим помощ във Фалмът. Няма смисъл да се лутаме цяла нощ в бурята.

— Ще бъдат там. Къде другаде могат да бъдат?

— Още нещо, мистър Лъмли — намесих се аз. — Ако видим някакви хора, не трябва да им обръщаме внимание, дори да ни заговорят. Ясно ли е?

— Но какви са тези суеверия? — бавно проговори Лъмли.

— Стигнахме — намеси се Туки, преди да успея да му отвърна. А Бог знае какво щях да кажа.

Доближихме се до мерцедеса. Цялата предница, както и лявата му страна, бяха затънали в преспите. Но задните светлини блестяха, ауспухът бълваше изгорели газове.

— Все пак бензинът е стигнал — с облекчение промълви Лъмли.

Туки дръпна ръчната спирачка.

— Запомнихте ли какво ви каза Бут?

— Разбира се, разбира се — разсеяно каза Лъмли, явно мислеше само за жена си и за дъщеря си. Влизах му в положението.

— Готов ли си Бут? — попита Туки, вперил поглед в мен. Осветените му от контролното табло очи бяха мрачни и потъмнели.

— Да — отвърнах.

Тримата излязохме навън, вихърът се нахвърли върху нас и запрати сняг в лицата ни. Лъмли вървеше пръв, приведен под вятъра, който издуваше като корабно платно елегантното му палто. Фигурата му хвърляше двойна сянка, защото се осветяваше от фаровете на камиона и от задните светлини на мерцедеса. Следвах го, а Туки вървеше по петите ми. Когато стигнахме до колата, Туки ме сграбчи и нареди:

— Пусни го да отиде сам.

— Джени! Франси! — извика Лъмли. — Как сте? — той отвори предната врата и надникна вътре. — Как…

Внезапно се вкамени. Вятърът изтръгна от ръката му солидната врата и я отвори докрай.

— Боже мой, Бут — едва чуто прошепна Туки, гласът му бе заглушен от воя на вятъра. — Струва ми се, че отново се е случило.

Лъмли се обърна към нас, на лицето му се четяха страх и учудване, очите му бяха широко отворени. Внезапно се втурна обратно, подхлъзна се и за малко не падна. Изблъска ме встрани, сякаш не съществувах, и сграбчи Туки.

— Откъде знаехте? — изкрещя той. — По дяволите, какво става тук?

Туки се изскубна и се промуши покрай него. Заедно надникнахме в мерцедеса. Колата бе топла като препечена филийка, но скоро щеше да изстине — жълтата лампичка показваше, че бензинът е на привършване. Вътре нямаше никой. На килимчето под предната седалка лежеше кукла, а на задната седалка видяхме смачкано детско яке.

Туки закри лицето си с ръце и… изведнъж изчезна. Лъмли го бе сграбчил и натикал в снежната преспа. Бледото лице на чужденеца изглеждаше обезумяло. Предъвкваше, сякаш се мъчеше да изплюе горчив хап. Посегна и взе якето.

— Палтото на Франси? — пошепна той, след което изрева: — Палтото на Франси!

Обърна се, хванал якето за поръбената с кожа качулка. Изгледа ме слисано и озадачено.

— Невъзможно е да излезе без якето, мистър Бут. Ами… ами… тя ще замръзне, ще умре.

— Мистър Лъмли…

Лъмли ме отмина слепешката, продължаваше да държи якето и крещеше:

— Франси! Джени! Къде сте! Къде стеее?

Подадох ръка на Туки и му помогнах да се изправи.

— Как си?

— Не ми обръщай внимание — каза той. — Трябва да го спрем, Бут.

Затичахме се след Лъмли с все сили, но не можехме да напредваме бързо, защото на места преспите стигаха до бедрата ни. След малко той спря и успяхме да го настигнем.

— Мистър Лъмли — поде Туки и сложи ръка на рамото му.

— Натам — промълви Лъмли. — Натам са отишли. Вижте!

Проследих погледа му. Намирахме се в долчинка, където бяхме относително защитени от вятъра. Забелязахме стъпки, едните — големи, другите — малки, които вече се запълваха със сняг. Нямаше да ги видим, ако бяхме закъснели с пет минути.

Лъмли приведе глава и отново тръгна напред. Туки се опита да го задържи.

— Не! Недейте!

Лъмли обърна обезумялото си лице към него и замахна с юмрук… но нещо в изражението на приятеля ми го възпря. Погледна към мен, сетне отново към Туки.